След приказката „Лудогорец“

Спортът е голям разказвач на красиви приказки. Опъва често струните на патриотизма, регионалния шовинизъм, обединява, разединява, по вазовски кара „въздуха да трепери“. Лудогорското пиле, пораснало до орел, разказа поредната приказка за мнозина.

Рутинната мелачка на деня спря за миг, в който футболните емоции завъртяха механизмите на патриотичната латерна. Някои отново се почувстваха горди членове на Европа, други откъснаха вниманието си от шербетения разказ на турските сериали, трети запреглъщаха завистливи залъци, че вражеският отбор печели в европейска лига.

Възторзи и „Българи юнаци“

Победата над италианския „Лацио“. Пълният национален стадион (явление, което рядко се вижда дори и в мачове на националния отбор). Романтичният полет на орела (подарък от загубилия „Лацио“), кръжащ пред погледите на хиляди в нощта на мача с „Валенсия“. В два часа ефир в четвъртък вечерта, националната телевизия събра в шепа: възторзи, превъзбудени коментатори, обединени запалянковци, мексикански вълни и познатото „Българи юнаци!“. Със загубата от „Валенсия“ приказката за „Лудогорец“ свърши, обобщи треперещият глас на коментатора на БНТ.

Социалните мрежи отразиха ехото на разделението

Социалните мрежи забръмчаха и отново припомниха за голямото разделение в българското общество. Левскари, цесекари, металурзи, локомотивци, канарчета и черноперки – България отново беше разпокъсана от духовния провинциализъм. Привърженик на „Лудогорец“ упорито защитаваше своя отбор: „Ходя на „Лудогорец“, защото съм от Разград и се опитвам да бъда родолюбец“. Чу се любимият рефрен:

„Мъждукат и други тимчета разни…“

Приказката „Лудогорец“ показа голяма душевна болка

Редки са подобни състояния на масова превъзбуда и масово чувство за общност. Ежедневните обединители – бедността и мизерията, омразата към политиците, търпимостта към злоупотребата с власт, корупцията, тарикатлъкът, андрешковщината, простотията, шуробаджанащината, рядко биват изместени от съпреживяването на победа и гордост, което дарява спортът. Когато играе волейболният национален отбор, когато на корта е Гришо, когато си кажем, че „Маша е наша!“, настъпва кратка почивка от омерзението.

Време за размисъл

И в дни на отчуждение, на ширещ се политически болшевизъм (и вляво, и вдясно), морално преследване на друговерци, загърнати в дълбок песимизъм, обзети от омраза и завист, забравили що е солидарност, намиращи покой в поредния епизод на някой екзотичен сериал, изпадаме ту в еуфория, ту в крайно себеотричане. Като сомнамбули из коридорите на собственото си черногледство.

Не е ли време е за размисъл какво друго може да ни обедини?

Писано за Dnevnik.bg

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Публикации

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s