Калъпите на колективната памет имат силна сплотяваща сплав. Те създават ритуали и очаквания. Бъдни вечер не минава без филмите за Рождеството Христово, Великден – без пътя Му през Голгота.
На 19 февруари цитираме заучени думи на Дякона Левски, на 2 юни „борим стихиите“ с Ботев. На 3 март едни псуват Русия, други носят венци на Паметника на съветската армия. А спомняш ли си какво правиш на 9-ти септември?
Днешното колективно паметно 2.0 не преминава без „постване“ в социалните мрежи. И се радваме на лайковете под всеки пост.
В началото на 2015 г. колективната солидарност се противопостави на насилието срещу карикатуристите от „Шарли ебдо“, но се скупчва в колективна инертност, ако стане въпрос за родни светини. Виж, на Левски човешкото му е чуждо, той никога не е псувал. „Ботев е идиот“, видяха други, ако неговата всеотдайна устременост се прояви в днешно време (чети в Гугъл, ако се съмняваш).
Чрез възпроизводства, разпространение на общоприети клишета търсим одобрението на другите. Да, това ни прави общество, гради нация. Но и маса, в която различното мнение се потиска от убедената инерция на мнозинството.
Бием тъпана на свободата, ама иди напиши/кажи нещо различно в дни на всеобщо опиянение. Ще бъдеш смазан от тълпата на Мека.
Канчевизми 