Под знамената на дигиталната омраза

Вярно някога са казали, че първо определяме и едва след това виждаме. Първо определихме новата Мис България, че е грозна, а след това започнахме да разсъждаме, защо не е. Обилно оръсихме Григор Димитров с народна любов, а след това искаме от него да каже на света, че първо е българин, а после професионален тенисист. Можем да се гордеем, че побългарихме социалните мрежи, като ги превърнахме в голям кашон от представи.

Хоризонтът ни обаче се блъска о собствените ни културни прегради. Опитваме се да разсъждаме на глас, а всъщност търсим единствено одобрение, а не разговор. Свободата във фейсбук, до колкото я има, показа отново, че сме мрънкаща нация от всезнайковци, които мерят успеха по височината на собствената си сянка. Тя не може да стане по-голяма, защото просто толкова си можем. Но и не само. Наблюдаваме истински марш на „единните фронтове на посредствеността“ (по Иван Хаджийски).

 

Всеки път инфантилно се впускаме в поредната истерия

„Кой е по българин“ – усилвана с всеки изминал ден от „социалките“ – а би трябвало вече да сме се поучили от предишните случаи, че това е само безсмислено хабене на обществена енергия. И като цяло липсва „поумняване от този шум“. Преди се сърдехме на Христо Явашев – Кристо, че го било срам да казва навред, защо не е българин. Не говорел нито български, нито искал да се върне в България. „Българщината“ все се измерва от липсващия мирис на чубрицата, филията с лютеница или някой стих на Ботев. Все се бутаме да осмислим света през битовото и затова и пришиваме успешните навън нашенци.

Ако Григор Димитров си е в родното Хасково,

ще му се радвам, че се е снимал до градина с домати

Ако е някъде навън ще го пристискаме да си каже, че е българин. И ще пляскаме в екстаз, когато го направи. „Тази победа означава много за мен, за семейството ми, за екипа ми, а също и за страната ми. Горд съм, че съм българин, цял живот съм играл за страната си и съм сигурен, че хората ще го оценят“, каза Димитров след като спечели финалите на ATP. Ние непрекъснато имаме нужда да създаваме собствени богове, а при първи неуспех да го сринем с омраза. Дори сме готови да добавим горчилка в чашата с празнично опиянение. „Ще дойде ден, в който Григор ще падне. Все някога ще се изправи пред Бойко Борисов“, пошегува се народният разказвач на вицове в социалните мрежи.

Няма нищо лошо в радостта и положителните емоции,

които се създават около победа като тази на Гришо

В цял свят, във всяка страна има по-ревностни и свръхревностни запалянковци, които са склонни да възприемат всеки значим успех на сънародник като повод за общонационална гордост. Обаче инфантилното и незрялото в цялата тукашна работа е, че сякаш искаме Гришо – и другите Гришовци в разни сфери – български учени, изследователи, медици, предприемачи, спортисти по цял свят – автоматично да заместят липсата на съединителна тъкан в българското общество. Да запълнят дупката в колективните усилия. Стара, често повтаряне максима е, че сме народ от силни индивидуалисти, които поединично могат да постигнат върхове от световен мащаб. Но пък тримца заедно и една малка лодка в езерото не могат подкара.

Изблиците в социалните мрежи изкараха видимите проявленията на колективния конформизъм. По нашенски той се изражда в себичност от липса на внимание. Ние винаги се чувстваме длъжни да коментираме злободневието на деня в мрежата. И го правим, за да се харесаме на другите. Има дни, в които фейсбук е пълен с експерти по геополитика, Брекзит, Каталуния, атомната енергетика, Близкия Изток. Социалните мрежи вадят грозните похвати на моралната полиция. На едро наричаме американците и британциите нации от глупаци, задето били избрали Тръмп или са решили да напуснат ЕС, а тайно се надяваме да емигрираме при тях.

У нас не само първо определяне,

а и съдим след това виждаме какво сме надробили

Механизмът е същият и с периодичните скандали около „миските“, представянията на България в конкурси като „Евровизия“. Мрежите създадоха виртуални групи, които имат защитен рефлекс и се превръщат в морализаторски глутници – те говорят за „качество“, за морал, за етика, за принципи. Самите те обаче неистово ги отричат. Лицемерничат с красиви и умни думи. „Другарският съд“ е основен инструмент за унищожаване на различността. Стигматизирането – новата „алена буква“ да те облекат в политическо клише: „ляв“, „десничар“, „русофил“ или „русофоб“, „тръмпист“, „путинист“, „удобен“. В какъв свят живеем, след като и днес се водят негласни списъци за правилни и неправилни хора? И то ги списват именно глашатаи на днешния морал, често виждайки себе си като единствено прави. „Колебание“ е чужда дума.

В последните месеци критични гласове на властта бяха докладвани от подобни групи и блокирани за месец, два три…

Само защото не мълчат и не се вълнуват от намаления в моловете, „пръжки и запръжки“ или игрите между котенца. Конформното поведение на посредствеността създава страхове да обявиш свое, различно мнение. Шептене „по коридорите“ или в „тайни групи“ в социалните мрежи – това са форми на самозащита. Посредствеността обича подражателството и неговото тиражиране, разпространение и огласяване. Тя се храни от това да бъдеш харесан в групата. Самата достига до състояние на тотално отричане – дори, ако не хареса едно мнение, то натискът на посредствеността го обявява за неистинно („фейк“).

Да, посредствеността обединява и сплотява

но и нейните „дрожди“ са храна за самомнителност, ожесточена вътрешна, лицемерна нетърпимост. Затова, колкото малка и сплотена да изглежда една група от посредственици, тя ще създаде поредица от лобита, които ще водят борби за надмощие в сенчести ъгли и кьошета. Те ще се крият един от друг, ще ехидничат по между си. Никой няма да бъде пожален. Тези лобита могат да доведат до самоизяждане и разпад. Но посредствеността винаги може да събере едни разделени с други и така да формират новите „единни фронтове“, развявайки знамената на дигиталната омраза.

​

Реклама