Политическо гурме и мъка по зелеви сърми

Краят на всяка година завършва с обобщения, повтарят се като рефрени медийни сюжети, анализатори сядат и започват да вадят омачкани записки, събирани грижливо в пазви, тефтери и чекмеджета. Мен тази седмица ме занимава киселото зеле – сърмичките за Бъдни вечер и капамата за Коледа са под въпрос. Хем беше претакано като по книга, хем зелките трудно втасват. А гледам климатът тази година предполага омекване – толкова много зелки омекнаха, мнозина не разбраха, че са наложени, както си му е реда.

Хубави, дебели зелки станаха за зян, търкаляха се месеци из жълтите павета, участваха в свалянето на едни сътрапезници, за да дойдат други. Вторите – десни масовици, реформа-съюзници, воевод-патриоти и азбукари, се изпокараха още в началото за сребърната посуда, ама се събраха всички на една маса. Дори си гласуваха и да поръчват през заем, т.е. на вересия, пък то щото на пияната глава по-леко приема да плаща после. А и те няма да плащат, ще плащат онези – наложените в саламура.

За моята фамилия киселото зеле е сериозен проблем, подобно на онези международните, от които се вълнуват големите политици. Те сега се чудят как да унищожат влиянието на руската рубла – някои от тях, модернисти по природа, искали да лепят стените си с руската валута, ама още им се струва скъпо занимание – рублата се обезцени с исторически стойности, около 80 за долар. Санкциите за обезценяването на рублата спряха и доставките на синьо сирене за руския елит. Московци пък решиха да заместят рокфора с онези деликатеси, по които имамът „си припада“ и с най-доброто от китайската гуандунска кухня. Руският елит отдавна си пада по-най доброто.

Разкази за гостуванията на първите вождове на КПСС в България описват, че били гощавани с гозби, които не били чувани от местния пролетариат. За родния I-ви пък – Тодор Живков, налагал зелето в държавата 33 години, се говори, че обичал сухи чушки, пълнени с боб. Четете Бай Данчо. Той бил готвач на бай Тошо, но внимавайте с количеството на съставките, защото рецептите му изхранват един малък партизански отряд. Сигурно Живков и зелеви сърмички е похапвал.

Тази година се отбелязаха 25 години от промените, когато беше свален от власт през 1989 г. Уж отново някакво време за равносметка. Изписаха се анализи. Някои, участници в голямата трапеза на властта си пренаписаха биографиите и дори един шампанизиран „обединител на народа” си измисли протест с тапети на 10 ноември.

За този четвърт век се нагледахме на големи сеири – 90-те мътни ги взели, ама последните 15 години показват, колко сме го втасали. Управляваха ни поред: цар в изгнание, прогонен от комунисти, за да се завърне като министър-председател; дете на елита на номенклатурата; бивш телохранител на Тодор Живков, който първи оглави две правителства.

Не знам дали властта налага зелето като столичния елит, ама съм чувал, че вторите го натискали с жълто паве, от онази настилка, която опасва Народното събрание. Все по-силно ме прерязва като разсолница обаче мисълта какво се промени през последните 25 години. Властовият елит не се промени, напротив – затвърди се. Оказа се, че след години демокрация управляващата десница предлага реформа в пенсионната система, според която държавата е по-добър собственик от частника. Някакво улевяване на социалния нивелир, ми се струва.

Когато през май 2010 година интервюирах зетя на Тодор Живков – Иван Славков (Батето), чух от него ироничното обобщение: „България ли…няма такава държава, бил съм там”. Тази есен, в сезона за равносметка за това какви ги свършихме през този четвърт век, най-гледаното предаване в България си избра за победител внука на Живков – Тодор Славков. И победителят заяви: „Това риалити не изисква да имаш талант и това ме прави фаворит”.

Колко ли демократи, гласували за него и за управляващия елит, са искали да бъдат на негово място? Все повече виждам себе си не като скептик, а като септик. Та се чудя къде се намирам. Но съм сигурен, че и тази година сърмички ще имаме.

Весели празници 🙂

Реклама

Автоцензурата – усещане за сигурност в непредвидима среда

Автоцензурата е част от проблемния репертоар на журналистическата етика. Но и често е пренебрегвана като елемент без особена тежест върху общата картина, за разлика от фундаментални теми като: свобода на словото, език на омразата, конфликт на интереси, право да бъдеш информиран, обективност… Автоцензурата (self-censorship) обаче притежава свои особености, нюанси и различни проявления, които не са свързани единствено с „журналистиката на дълга” (деонтологията), но и с особеностите на лични усещания, медийна (организационна) и социална среда.

Автоцензурата се различава от традиционните разбирания за цензура с това, че е проява на отделния журналист, който сам си налага ограничения в професионалната практика. Ако общите разбирания за цензурата в журналистиката и свободата на словото я определят като предварително ясни забрани по една или друга тема, то автоцензурата е форма на самоограничения (смълчаване), които се прилагат в лични, интимни журналистически практики.

През 2000 г. задълбочено проучване на американския авторитетен институт Pew Research показва, че 40% от анкетираните журналисти са обект на натиск от страна на рекламодателите. Те оформят своите журналистически материали според интересите на компаниите .

В скорошен доклад на Мрежата по журналистическа етика (Ethical Journalism Network) се казва, че водещите медии в Турция все по-често си налагат „приятелско отношение” към политиците и бизнес връзките в страната. А в страни като Китай, Иран, Северна Корея, Мексико, Филипините, Пакистан, критичната журналистика е преследвана и дори често обект на покушение. Това принуждава работещите в медиите да си самоналагат ограничения и да пропускат отразяването на важни за обществото проблеми.

Самоналагането на ограничения е свързано и с прилагана „индиректна цензура” от страна на политически, институционални, бизнес или други властови авторитети. Според доклад на Център за международна медийна подкрепа (CIMA) и Световната асоциация на вестниците и издателите (WAN-IFRA) индиректната цензура (soft censorship) се изразавява в „награждаване” на медии, които отразяват положително държавната или корпоративна политика и „наказване” на тези, които я критикуват. Властта решава дали да „поощри”, да приложи ограничения при финансиране и разпределение на рекламни бюджети или държавното субсидиране. Тази форма на индиректна цензура създава масова автоцензура.

През 2013 г. Асоциацията на европейските журналисти – България, провежда онлайн допитване за свободата на словото, в която участват чрез имената си, а и анонимно, 169 журналисти. Изследването описва „култура на натиска” в българските медии, индиректни и директни намеси. Най-често срещаният тип натиск, според журналистите ( близо 70%) е индиректният натиск отвън, упражняван от работодатели и собственици, услужливо защитаващи интересите на приближени до тях политически и икономически субекти.

В условията на различни ситуации могат да бъдат видени характерите на различни прояви на автоцензура:

лична (егоцентрична);

на груповия натиск („стадна журналистика”);

на редакционната политика.

Лична автоцензура

Понякога, в професионалното поле, личната автоцензура е предопределена от индивидуалните социално-психологически качества, култура и възприятия за света. Поведение „в сянка”; страх от некомпетентност – да не напишем нещо, което „да ни изложи”; „copy-paste” журналистика на събитийното възпроизводство, без въображение…

Автоцензурата в медиите може да бъде резултат от фактори във външната среда. Тогава се формират послушници на компромиса, възпитавани от малки да мълчат.

 Личната автоцензура – като самоограничение

Възпирането при отразяване на теми, свързани с жестокости, насилие, усилване на страхове, са най-ценни за аудиторията професионални прояви на личната автоцензура. Тогава песроналната отговорност на журналиста – „да мисли за своятата публика”, действа като „предпазен принцип”, който ограничава подборности за случилото се, независимо, че информацията може да породи обществен интерес. Личната автоцензура е силна в своята емпатична природа – журналистът се поставя на мястото на слушателя, зрителя, читателя. И тогава, когато отоговорностт му се бори с рейтинга на интересното, скандалното.

Персоналната оценка на журналиста да разграничава любопитното от обществено значимото е резултат не само от натрупвания в полето на професионалния опит, но и изковани във времето общочовешки качества. Смълчаването на подробности за жертви на престъпление е не само препоръка из нормите на етичния кодекс, но и отговорно самоограничение пред публиката.

Автоцензура на „стадото”

Груповият натиск на професионалната среда може да окаже силни влияния за формиране на автоцензура. Редакцията като организация налага натиск на общността (мнозинството) за конформно поведение и страхове от изолация. Доминирането на мнения в редакцията може да заглуши различни гледни точки по чувствителни теми в областта на политиката, религията, етнически и сексуални различия. „Цеховите схизми” в журналистическите среди превръщат автоцензурата в защитно поведение. То предпазва да не бъдеш осъден от „мнозинството на деня”, което често променя своя състав.

 „Да се харесаш на колегите” е силен ориентир за формиране на „стадна журналистика” особени при взаимно, „ресорно” обсъждане на важните акценти от едно или друго събитие. В този момент – да се приеме от всички присъстващи журналисти, кое е най-важното от събитието, силно подадливи на внушения са младите, неуверени в себе си репортери. Защото те се борят за легитимност и искат да бъдат приети в професионалната общност. В някои редакции младите журналисти се „дресират за поръчки” и не развиват самостоятелно критично мислене.

Младите и новопостъпилите репортери са подложени на значително повече натиск, отколкото колегите им с по-дълъг стаж в дадена медия, се казва и в проучването на АЕЖ за свободата на словото в България през 2013 г.

Практиките на „взаимното разбиране” в съответния ресор са усилвани и от конкурентния стремеж на редакциите „да не изпуснат новината” – тази, която я има и във всички останали медии. Редовният въпрос по време на планьорка: „Ние това защо го нямаме”, създава медиен шлейф от еднообразни информационни събития.

В резултат, публиката остава безпомощна в представите за света, който дават медиите. Самоограниченията в редакцията се влияят от системния характер и професионалните качества на репортера, оперативните редактори и тези, които формират редакционната политика. Тя продължава да бъде най-силния фактор, който влияе върху формирането на автоцензура.

Редакционната политика –

да следваш наративите на издателя 

Редакционната политика е макро-рамката, която определя границите на поведение на журналиста. Тя е важен ориентир за позволеното и действащите забрани. Формира се от сложни взаимоотношения на собственика на медията, редакторите с „последен глас” в определянето на медийното съдържание. Формира се и от бизнесинтересите на издатели и отношенията му с рекламодатели и политически елит. Не бива да се забравя, че освен в интерес на публиката (обществото), с някои изключения, медиите са и бизнесорганизации, които работят за печалба.

Особено силно влияние на властовите авторитети върху журналистите се усеща в малки общности. В непредставително допитване до журналисти от регионалните медии, проведено в началото на 2014 г. около инициативата Харта 2013, се казва, че регионалните издания в България са изключително зависими от местната власт.

Обявите/рекламите на областната и общинската администрация съставляват около 1/3 от приходите на вестника/телевизията/радиото (а понякога и ½) , няма как да се използва сдържан и овладян тон, въпреки голямото желание да се напишат фактите с истинските им имена. А заплахи срещу журналисти в местните издания има значително повече, отколкото към репортерите в София.

Наративите на издателя имат възпитаваща роля в журналистиката: избягваш да пишеш по теми, за които не знаеш откъде духа вятърът… или предварително се осведомяваш откъде духа. Не цитираш хора, които формално са обявени за „неавторитетни”, но всъщност знаеш, че просто ръководството не е съгласно с тях или не ги харесва (симпатиите, също служат за ориентир). Затова и не предлагаш интервюта с такива хора.

Рефлексите на практиката те учат да реагираш бързо за теми, лица, партии и организации, за които вече знаеш, че трябва да се отразяват. Това е форма на автоцензура с устойчиви граници. Особено, когато журналистът се страхува от това да загуби работата си, да бъде финансово санкциониран.

В условията на междуиздателски войни, в които медии се превръщат в плаформа за „правене на политика”, икономическа и финансова нестабилност, кризи в полето на политическото, самоцензурирането създава усещане за сигурност в непредвидимите обрати. Така обаче автоцензурата крепи статуквото, защото всичко извън това означава промяна.

Писано за Асоциацията на европейските журналисти – България.

Парламент на загниващия обществен авторитет

Изборната кампания /септември 2014 г./ премина под знака на предизвестените победители, липсата на дебати за управленски програми. Една кампания, от която не произлязоха нови решения за излизане от политическата криза, а напротив. Липсата на идейна и управленска алтернатива предреши избора, превръщайки кампанията в ритуал за предване на властта в модерната демокрация.

Всичко това създаде силна демотивация, непризнаване на легитимността и авторитета на институции и политически организации. Ниската избирателна активност изстреля малки формации с твърди ядра, намалявайки силата на по-големите. Как обаче да бъде възстановен общественият авторитет на политическото?

Промяна в ход – преговори за споделена отговорност

Самоувереното настъпление на ГЕРБ – най-голямата политическа сила към този момент, промени послания и диалогичност в своя ход. От категоричният императив с искане за цялата власт – “само ние може да изведем държавата от кризата”, през кабинет на малцинството, подкрепян от плаващо малцинство на споделения интерес, до коалиционно управление на “споделената отговорност”.

Идващата седмица на преговори, инициирани от най-голямата политическа сила, която ще получи и конституионното право да сформира кабинет, ще бъде сериозно предизвикателство за диалогичността и способността на политическите лидери да постигнат съгласие при взаимни отстъпки.

В 42-рото Народно събрание бяхме свидетели не само на упадъка в доверието на парламентарната институция, но и на тежък процес на делегитимация на политическите решения – отказ за признание. Общото и на моменти категорично обобщение на понятието “задкулисие” се превърна в сериозна присъда, изречена не само от участници в политическия живот, но и от гражданските групи, които излязоха на протест срещу моментното властово статукво.

Възстановяване на обществения авторитет

В този смисъл всички участници в политическия живот на 43-тото Народно събрание и тези, които ще изпълнят със съдържание, политики и възможности изпълнителната власт, са изправени пред сериозното предизвикателство:

– първо да получат широко обществено признание;

– и втори път да се борят за доверието на избиратели и отделни граждански групи.

Доверието е сърцевината на обществения авторитет (по Барбара Мистрал), който трябва да изгради бъдещото политическо управление на държавата. Коалиционната политика изисква:

–          предсказуемост на партньорите;

–          изграждане на навици и рутина.

–          сплотяване под вигвамите на властта ( заявиси от способността на големите политически формации да споделят лидерството);

–          солидарност и търпимост;

–          признание за равноправие и легитимност.

Публичната дипломация

Ефективен подход за поставените страгически задачи за възстановяване на институционалния имидж на политическия елит е използването на публичната дипломация и комуникация за постигане на разбирателство, въздействие и промяна на трайни нагласи.

Публичната комуникация търси диалог. Това е процес на информиране между всички участници в публичния дебат. Превръща се в основа за генериране на взаимно признаване и изграждане на доверие.

Публичната дипломация се основава на прилагането на двустранния информационен модел на комуникация, при който двете страни  запазват своето достойнство. Тук става въпрос не само за бъдещи политически участници в коалиционни преговори за сформиране на нов кабинет, но и диалогичността между политици и граждански групи, синдикати и бизнес. В този процес търсенето на диалог – различните, контриращи се позиции, се превръщат в платформа за постигане на общи цели и намерения с „взаимни отстъпки”.

Търсенето на интерактивни подходи е основа на двустранната комуникация, която се опитва да очертава темите в новия обществен дневен ред – важните политически и управленски приоритети, които ще изградят идентичността на бъдещата коалиционна власт или образът на опозицията.

Двустранната комуникация е и ефективен инструмент за приемането на решения с консенсус – изковаване на съгласие, основано на общоприети ценности и норми (тук конформното поведение на „скрити групи” на малцинството е изолирано, за разлика от приемането на решения с единодушие – доминация на мнозинството).

Механизмите на публичната дипломация са в основата не само на комуникацията между отделните държави[1], но и при решаването на вътрешни за държавата проблеми. Стимулирана от новите технологии и информационни канали, социални и културни различия, атомизацията в обществото се задълбочава, оформяйки различни групи по интереси.

Още в началото на 90-те години на XX в. Бено Зигницер и Тимъти Куумс анализират комуникационния модел на публичната дипломация [виж 1]. Концепцията запазва „двупосочния модел на комуникация” на Джеймс Груниг, чиято основа е наличието на диалог в общественото пространство. Тези модели търсят реален публичен дебат, информираност, която създава доверие между участници в комуникацията. Установяването на траен обществен консенсус се превръща във видим индикатор за успеха на публичната дипломация.

Разбира се, възможните рискове за участниците в коалиционните преговори са загуба на идентичност и доверие. А механизми за преодоляването на тази опасност е разговорите да бъдат публични и с широко участие на представители на медии, политически организации, граждански сектор и бизнес.

Сценарии с повтарящи се сюжети

Не бива да се забравя, че социалните и културни трансформации, вдъхновени не само от вътрешни размествания, но и от натиска на глобалните промени, включват в процеса на взимане на решения в управлението на държавата и различни граждански, често неформални обединения и движения.

Сегашният първи мандатоносител – ГЕРБ, освободи кормилото на властта след граждански протести (февруари 2013 г.). Следващият кабинет на БСП (май 2013-август 2014 г.) също беше подложен на натиск от площада. В този смисъл големите политически сили в парламента са в тежък процес на делегитимация сред широката общественост. А смяната на властовото статукво се превръща в сценарии на протестен натиск отдолу с повтарящи се сюжети.

Текстът е публикуван в Контекст (Институт за стратегическо управление и комуникации).

1) Signitzer, H. Benno, Timothy Coombs (1992). Public Relations and Public Diplomacy: Conceptual Covergences. In: Public Relations Review, 18(2):137-147.

Политическа кампания без политики

Когато политиката без политики се превърне в доминиращ фактор в изборната кампания, се раждат ефекти на безпомощност и дори предизвестен резултат. Нови висини на политическата комуникация с избирателите, неочаквани обрати на преференциите и окупационни напъни за влизане в новините очертаха рамката на „безмълвната кампания“ за 43-то Народно събрание.

Отказът на големите формации
да участват в дебати

за бъдещето на страната показа, че битката ще се води не за идеи, а в мобилизацията на твърдите ядра. Все по-отчетливо се вижда, че кандидатите за народни представители не успяват да формулират значими обществени проблеми, да ги посочат и да дадат решения. И разчитат на популизъм и Пи Ар събития с евтин сюжет. Националистите на Боян Расате окупират ЦИК, „новият политик“ Николай Бареков „затвори границата“ с Турция.

Изобщо комуникацията с гражданите се е свела до елементарното разбиране за това

да влезеш в новините

или да се харесаш. В провинцията партийните мероприятия завършват с кебапчета, бира и попфолк, в столицата „хайверената десница“ представя своите кандидати на елитарно рандеву с бяло вино и хапки с прошуто.

Локум, бонбони, карти за игра с партийните символи, захранват любовта на избирателите на ГЕРБ и ДПС. Кандидати на Реформаторския блок и АБВ обещаваха билети за мача „Лудогорец“ – „Реал“ (Мадрид) само за да бъдат забелязани. Трети, току що завършил, без ден трудов стаж, се закачи за полиграф, за да докаже, че не е корумпиран.

Изборната комуникация
става все по-бездарна и отблъскваща

И докато плакатният 3D образ на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов те следва с поглед, то БСП и „Зелените“ показаха истински триумф на въображението. „Червените“ пуснаха в интернет клип, в който пенсионер си „прави“ филия с олио и пипер и завършва: „Искам да живея достойно.“ А „от нищото“ се появява изпънат холограмен образ на кандидат за депутат, който обещава, че ще работи за справедливи и достойни доходи. В един от клиповете си 2-ма „зелени“ си купуват от една баба 23 кила домати, като питат дали не са ГМО, а в друг – осъждат на 23 години затвор закачулен дървосекач.

Неуспешният опит да се яхне недоволството срещу увеличението на цената на тока показа, че политиците се пързалят по-скоро върху емоциите на избирателите. Да чухте смислен разговор по темата? Опитът за яхване премина в гротеска с „падане от ниско“ – нито откосите на Волен Сидеров, нито доскорошните управленци в столичната листа на БСП успяха да задържат вниманието върху себе си.

Битката за преференциите

се превърна в индикатор за вътрешнодемократичната атмосфера на партиите. Такава борба няма да видите в ДПС и ГЕРБ. Но знаковата роля на преференциалния вот беше засилена и от коалиционния характер на участниците в изборите. Реваншизъм и самодоказване се наблюдават сред кандидатите на формациите в Реформаторския блок. Преференцията засили надпреварата и дори може да предизвика добри резултати в привличане на по-широки симпатизиращи кръгове, извън твърдите ядра на коалиционните партньори.

Политиката без политики затвърди
усещането за предизвестен резултат

Не само липсата на дебати по проблемите в държавата, но и разказите на социологическите прогнози очертаха имената на евентуалните бъдещи участници в 43-рото Народно събрание. Водещи медии затвърдиха това усещане. В последната седмица „Нова телевизия“ прави серия от интервюта с петима (!?) политически лидери. Другите явно остават „зад борда“.

Дори предчувствието за предрешен резултат – коалиция ГЕРБ – РБ, изречена в началото на кампанията от Радан Кънев (ДСБ), се превърна в самоизпълняващо се пророчество. РБ не излезе от оправдателния режим как ще управляват с ГЕРБ.

Излъченият вече победител – партията на г-н Борисов, коронован от социологически сондажи и медийно внимание, превърна предизборната кампания в увертюра. Някакъв задължителен за политиците ритуал, но явно отегчителен за тях самите. Лидерът на ГЕРБ дори засили своята командна роля чрез игра на страхове, надигащ се апокалипсис, ако партията не получи парламентарно мнозинство.

Това отблъскващо отегчение се превръща в силен демотивиращ фактор за участие в политическия живот на големи групи от граждани, които смятат негласуването за наказателен вот. А всъщност смисълът е в самото гласуване, дори за малки партии и коалиции.

Защото най-важното ще се случи не в неделя, а след 5 октомври. И колкото са повече легитимните участници в политическия живот, толкова по-контролируеми ще бъдат предизвестените победители.

Публикувано в Dnevnik.bg

Игри на страха

Страхът може да е силен мотивиращ фактор. Особено в моменти на конфликти, несигурност и непредвидими обрати. Страхуването може да предизвика панически вълни, каквито се появяват при банкови кризи. Но в полето на политическото страхът може да оформи и невероятния образ на спасителя.

Технологията на политическата пропаганда си поставя именно тази цел – да ориентира публиката към врага, да разкаже за възможния апокалипсис и накрая да изведе решението, което се държи единствено от героя спасител. Подход, който не е от днес.

През май 2013 г. кандидатът за депутат Делян Пеевски попита хилядите симпатизанти на ДПС на митинг в Крън: „Страхува ли ви ГЕРБ?“. И обеща не само да се грижи за тях, да бъдат добре и да имат работа, но и „да измете ГЕРБ“. Изказването на кандидата сплоти симпатизиращите, но и предизвика вълна от възмущение.

Защото възмутилите се не виждаха своя спасител в лицето на г-н Пеевски, превърнал се в неуспешна номинация за председател на ДАНС. И впоследствие очертан от гражданското недоволство като корпулентен модел на корпоративната държава, включваща медии – бизнес – политика.

Инструментът на „страхуването“ се връща в изборно време

Миналият четвъртък (14 август) лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов начерта тревожна картина след изборите на 5 октомври: възможност да не се формира правителство, а да управлява служебен кабинет. „След 5 октомври ще има крехка стабилност в държавата и тази стабилност може да я даде само ГЕРБ. След октомври може да няма правителство, сиреч ще има служебно правителство. Колегите от Реформаторския блок трябва да знаят това, тези толкова симпатични хора от „Протестна мрежа“ да го знаят“, отсече Борисов. И предрече, че „България ще влезе в толкова тежък свредел на нестабилност, че няма да има какво да ядем“.

Именно чрез инструментариума на страхуването лидерът на най-голямата политическа сила 

поиска цялата власт преди изборите

И предупреди, че ако ГЕРБ не успеят да вкарат в следващия парламент 121 депутати, ще върнат мандата. През едната година в опозиция най-голямата парламентарна група се показа с много ниска законодателна култура и го играеше на принципа „нема да им правя кворума“.

През тази година на нестабилно мнозинство на БСП, ДПС и „Атака“ групата на ГЕРБ се показа не като конструктивна опозиция, а като група, която ту влизаше в пленарна зала, ту излизаше, според настроението на своя лидер.

В опозиционната година ГЕРБ влезе в ролята на сръдливо дете, но с незатихваща претенция да управлява. И това чувство за несправедливост, което беше заседнало в гърлото на най-голямата парламентарна група, не създаде нито един повод да бъде запомнена като алтернатива на управлението на кабинета „Орешарски“.

Как г-н Борисов, който отново е амбициран да постигне парламентарно мнозинство, ще оправдае доверието,
което заслужава отговорният държавник?

Бойко Борисов, който безспорно притежава качества на водач, сред тълпа последователи вече се определи не само като победител на предстоящия вот. Определи се и като единствен спасител в наратива на собствения апокалипсис. Воден от собственото си его обаче той няма да сподели водачеството. Независимо от това, че се опитва да наложи тезата за отговорността, която се размива в коалиционното управление. Но да не забравяме, че при г-н Борисов всичко е предпоследно.

Обществото е толкова разделено, че едва ли бъде излъчен категоричен победител в предстоящата политическа надпревара. „Страхуваният“ и обгрижваният от политиците избирател може и да не избере единствен спасител. Всъщност г-н Борисов е изправен между два модела. Този на неговия кумир Ангела Меркел и този на Атила. Държавника и балансьора на интереси или водача на ордите. Меркел – държавника, или Атила – разрушителя, в който ордите са виждали образа на спасителя.

В днешно време на сложни баланси първият е отговорен за всички, а не само за своите. Та, въпросът е г-н Борисов какъв иска да бъде? Границата между държавника и „тежкия свредел на нестабилност“, за който говори самият Борисов, е един конец разстояние.

Текстът е писан за в. Сега.

Да се връща Борисов!

Подозрението за недоразумение се превръща в силна доза отвращение. Откровението в стенограмата от първото заседание на служебния кабинет заслужава внимание. Там премиерът Георги Близнашки го казва в прав текст: „Нека да се надяваме, че действително ще успеем да преобразуваме едно тежко статукво, което успя да предизвика широко обществено недоволство в нашето общество“.

Та, освен подготовката на страната за провеждане на честни избори, в ограничения си мандат, кабинетът „Близнашки” ще „преобразува и едно тежко статукво”. Но, това преобразуване все повече прилича на подготовка за завръщането на Бойко Борисов.

В първото заседание на служебния кабинет Георги Близнашки споделя пред своите министри за първите отзиви за съставянето на правителството, които били изключително благоприятни. „Е, има и обичайните критики, че има много нови лица, без опит в управлението и пр., но пък това е предизвикателството”, казва премиерът. И допълва, че ако е имало предварително изискване за опит тогава не би трябвало да се сменят правителствата и всичко щеше да си стои на едно и също място.

До колко е искрен Близнашки?

След като номинира за министър на изборите в служебния кабинет бившия председател на ЦИК от квотата на ГЕРБ – Красимира Медарова? Същата председателка, която си затвори очите за страшни нарушения на изборите за местна власт през 2011 г. Опитът да бъде назначена се размина, заради остра обществена реакция.

Седмица от началото на работата на служебния кабинет шефът на Агенция „Митници” Павел Тонев също ще бъде сменен… от Ваньо Танов, който оглавяваше институцията по времето на ГЕРБ. Решението е взето от служебния министър на финансите Румен Порожанов – бивш шеф на Фонд „Земеделие” в кабинета на ГЕРБ. Същият Ваньо Танов, който заедно с бившия премиер Борисов излязоха в скандални телефонни разговори за спиране на митнически проверки и кадруване.

Назначението на Танов беше съобщено само ден след като Георги Близнашки коментира случая Медарова в интервю на БНТ. Там той казва: „Ако така остро се реагира на всяка кандидатура, която се предлага, ще запазим старото положение”.

А има и още кадрови назначения на ГЕРБ в служебния кабинет: Милка Гечева в ДНСК, Лазар Лазаров в АПИ.

Очевидно е, че новото положение

означава връщане на друго статукво – това на ГЕРБ

Между другото неофициално има още една ръка бивши заместник-министри в кабинета на Бойко Борисов, чиито имена се спрягат за заместници на министрите на Близнашки.

Има една фраза, която често ми напомня колко сложна е демокрацията. Тук тоталността е изместена от балансите между различни партийни интереси, социални, икономически и дори етнически групи. Тази фраза е цитат: „Най-малката партия управлява България, а най-голямата партия е в опозиция”. Думи, които бяха изречени през феврурари 2014 г. от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов. Все още оттекват като завършваща ода за пожизнения председател на ДПС Ахмед Доган. Но тези думи казват и друго, че най-голямата партия трябва да управлява, независимо дали ще има парламентарно мнозинство – повече от 121 депутати.

Отговорността и вината

През цялата година, в която ГЕРБ играеха на опозиция в 42-рото Народно събрание, Бойко Борисов изтъкваше голямото значение за отговорността. През юли 2014 г. той заяви: „За мен винаги е било важно отговорността да бъде персонална, всеки да знае каква му е вината – дали е премиер, дали е министър, дали е партия, дали са управляващи”.

И може би трябва да се изпълни това искане. Цялата власт да бъде поета от Борисов. Цялата законодателна, изпълнителна, а защо не и съдебна власт да бъдат дадени в ръцете на ГЕРБ.

Защо да се харчат 20 млн. лв. за избори?

Няма значение, че има други партии. Няма значение, че имаше протести цяла година заради преяждането с власт на политическите и икономически кръгове. Майната й на демокрацията.  Да се връща Борисов!

Може би сме достигнали до върховна точка на разпад, при която е време държавата да се срине. Лошото е, че и всични ние сме в нея. Но оптимистичната теория за българския възход е показала, че дори и след най-тежките исторически периоди, българинът е оцелявал…

Търговците на страх и валутата им слух

Източник: photograph, Album.bg

Слуховете могат да бъдат безпощадни. Имат двойнствена природа. Веднъж действат като сплотяващ фактор, обединяват в общо организационно ядро, дори засилват конформизмът. Втори път са силно оценъчни, категорични и всяващи съмнения. Ако бъдат насочени в правилната посока имат разрушителен характер.

Такава е природата на слуховете

Прилича на масова зараза чрез думи и картини. Отключва страхове, чрез преживени трагедии, изстрадани разкази на нещо вече видяно и чуто.

Слуховете създават паралелна реалност, която живее от образите на „живия живот”. Те се разстилат чрез най-ефективния похват на пропагандата: „истина, само истината, но не цялата”. Появата им не е случайна – действат тогава, когато липсва достатътно информация от достоверни, легитимни, авторитетни източници. В този смисъл доверието е единственият сигурен инструмент, който може да се противопостави на слуховете.

Слуховете са колективно творчесто

Вярно тръгват от един източник, но картината, която представят се разраства с опита и въображението на всеки участник в мрежата. Да, мрежа, защото слуховете се предават от уста на уста. А с разпространението им всеки се превръща от жертва, в съучастник. Слуховете са като паразитите, виреят в среда с ниска имунна система.

Модерната икономика създаде

спекуланти в сянка

Te играят виртуални игри чрез търговия на страхове. Винаги има някой, който има изгода от оборота на слухове в публичното пространство.

Това са търговците на страх.

Отнесени от дъждовете, наводнени от безхаберието

Да се случи веднъж – това е инцидент. Да се случи втори път – това е безхаберие. Трети път – диагноза.

По българска традиция зимата ни „изненадва“ със снега, а през пролетта дъждовете отнасят цели села. Само за последните седем години при няколко поредни наводнения обилни дъждове скъсаха язовирски диги, а всеки път е като първи и все се оказва, че е било възможно жертвите и щетите да се ограничат. Проблемът е защо чиновническото безхаберие и безнаказаност продължават да си играят със съдбите на хората.

Сляпото космическо око
Мнозина си спомнят пословичната г-жа министър, която в кабинета на БСП, ДПС и НДСВ се грижеше повече за прическата си, отколкото за повереното й и специално създадено за нея министерство на бедствията и авариите. По времето на г-жа Природно бедствие беше купена и космическа система за наблюдение за 1,3 млн. лв.

Това иронизирано от медиите „космическо око“ на Емел Етем трябваше да работи за „откриване, възникване и следене динамиката на развитие и контрол на полски и горски пожари, свлачища, наводнения, топене на снежната и ледова покривка“ и други природни катаклизми. Е, тези пари ги отнесоха други вятърничеви бедствия, защото „окото“, остана сляпо и не заработи.

През 2007 г. хората в Цар Калоян бяха сполетени от първото голямо бедствие след наводнение. Загинаха 8 души. Десетки домове бяха на практика разрушени. Управляващите се оправдаха с „нелогични дъждове“.

Основната вина беше насочена към лошото стопанисване на микроязовирите в района, използвани най-често като рибарници. След близо година, прокуратурата спря разследването, но установи причини за тежкия инцидент: интензивните валежи; недобрата проводимост на преминаващата през Цар Калоян река Хлебаровска; лошото техническо състояние на двата язовира край населеното място.

Чий е този язовир

След пет години (2012 г.), наводнение в село Бисер погуби 11 души. Рано сутринта на 6 февруари се къса стената на язовир „Иваново“. Вълната залива цялото село, като част от къщите са потопени до половина, а другите са пометени от водата. Разследването продължава, но се оказва, че отново причина за инцидента са: обилни валежи; безотговорно стопанисване на язовир „Иваново“.

Тук дори сюжетът със стопанисването на язовира, по чиито стени е имало пукнатини още през 2006 г., прераства в откровена гротеска – никой не се е трогнал от състоянието му заради спорове за собствеността между Министерството на отбраната, Община Харманли и областната администрация в Хасковско.

Замитай под чергата – мерки без резултат
Не бяха ли тези два тежки случая, при които загинаха 19 души, достатъчни за поуки. След като понякога валят обилни дъждове, не трябва да има рискови язовири, непочистени дерета и речни корита. Какви мерки обаче се предприеха?

През 2012 г. кабинетът „Борисов“ реши контролът над всички язовири в България да премине към държавното предприятие „Язовири и каскади“. Бяха проверени множество язовири. По същото време общините бяха задължени да почистят дерета и речни корита от паднали дървета, боклуци и опасни диги.

Е, оказва се, че и тези мерки са извършени през пръсти и са били кампанийни, защото тази седмица беше пометено от водната стихия видинското село Плешивец. Причината: поройни дъждове и непочистени дерета. Да звучи познато? За щастие жертви няма. С изключение на удавени животни, разрушени жилищни и стопански постройки.

Защо никой не лекува болестта?
Несвършилите работата ще се покрият с мантията на „колективната отговорност“. Ще чуем, че природни катаклизми или индустриални катастрофи не могат да се предвидят.

А бедствията и инцидентите често имат обща история на болестта. За съжаление обаче никой от отговорните или не успява да види проблемите, или не желае да ги разреши. При подобни случаи винаги има някой, който си е проспал задълженията, удобно е пропуснал някоя допустима нередност, държавната машина не е успяла отново навреме да задвижи тежките си колела.

И още по-горчиво може да стане, когато проблемът започне да се прехвърля в популистките усти на политиците. И е много вероятно да се чуят речи от парламентарната трибуна, да се създадат анкетни комисии, да започнат нови проверки на язовири, реки, дерета. До следващия път, когато пак ще се чудим откъде ни заваля…

Писано за Dnevnik.bg.

Извинявайте за спама… или за селфитата на опозицията

Хубаво е, че реформаторите отново напомниха за себе си. Пуснаха предизборен клип, който е само за интернет-консумация. Целта е да мотивира повече и повече хора да отидат да гласуват… защото има смисъл. Страхотна инициатива и послание, което десницата използва не за първи път, а кажи-речи на всеки вот от последните няколко години насам. Ама, какво, по дяволите, се случва с тази опозиция?

Да, клипът постигна своята цел, а вероятно я и надхвърли, ако пиарите на реформаторите са заложили определен брой гледания (импресии). За близо два дни клипчето (Направи избор) е гледано около 30 хиляди пъти.

Изборният щаб, измислил клипа, явно обаче не е проявил голямо творчество: видеото е взаимствано от американска рекламна кампания за президентските избори от 2008 г.

И с висок старт реформаторите

навлязоха в спирала от нелепи обяснения

Найо Тицин, един от гордите автори на видеото, на чиято американска версия са можели просто да сложат български субтитри, провидя в нехаресването му – поредната атака срещу реформаторите. „Всичко щеше да е наред и по план ако ги нямаше тези досадници от Реформаторския блок. Те са истински “pain in the ass” за политическото статукво.” , написа Тицин.

Радан Кънев пък се изненада от реакцията, че видеото е предизвикало толкова учудване. „Нямаме претенцията да е артистично оригинален. В политиката това не е важно. Политиката, надявам се, все още не е театър”, обощи Кънев.

А Петър Москов, определен от Тицин като „говорителят по тази тема” пък обяви пред „Капитал”:

„Искаме да внушим, че тук нещата могат да се случват по същия начин като в една изконна демокрация, каквато е САЩ. Да покажем, че приличаме на Обама, а не на Путин.”

Кампанията на реформаторите в интернет започва с думите: „За да спрем нечестните и непочтените. Да спрем заобикалянето на правилата. Да спредм подмяната на обществените интереси с лични”… Но засега с нищо не показват, че стоят за тези принципи.

Питам се, кога реформаторите ще влязат в устите на избирателите не като „pain in the ass” за политическото статукво” (по Тицин), а като негова алтернатива… като мехлем за раните на политическото… като формация, която решава проблеми, а не се изявява чрез скандали?

Защо реформаторите трябва да приличат на Обама (по Москов), а не на самите себе си?

И, още веднъж: Какво се случва с тази опозиция?

Все твърди, че предлага политики и мисли за избирателите…. А все се занимава със себе си. И обратно на думите на Кънев, превръща политиката в сатирикон.

Надежда Нейнски („Синьо единство”) си разпродава имуществото в Брюксел чрез вътрешаната поща на европарламента… и се извинява за спама. Атанас Чобанов („Зелените”) разпространява свое „селфи” (самосним) с мотото: „Изтребвам интернет тролове. Аз съм Българин. Аз съм Европа”…

Абе, какво е това егоцентрично самозадоволяване? Това ли ще ги отличи от партиите на т.нар. статукво?

И за да ме разберат по ясно: КОЙ ще предложи решения на проблемите в държавата?

След приказката „Лудогорец“

Спортът е голям разказвач на красиви приказки. Опъва често струните на патриотизма, регионалния шовинизъм, обединява, разединява, по вазовски кара „въздуха да трепери“. Лудогорското пиле, пораснало до орел, разказа поредната приказка за мнозина.

Рутинната мелачка на деня спря за миг, в който футболните емоции завъртяха механизмите на патриотичната латерна. Някои отново се почувстваха горди членове на Европа, други откъснаха вниманието си от шербетения разказ на турските сериали, трети запреглъщаха завистливи залъци, че вражеският отбор печели в европейска лига.

Възторзи и „Българи юнаци“

Победата над италианския „Лацио“. Пълният национален стадион (явление, което рядко се вижда дори и в мачове на националния отбор). Романтичният полет на орела (подарък от загубилия „Лацио“), кръжащ пред погледите на хиляди в нощта на мача с „Валенсия“. В два часа ефир в четвъртък вечерта, националната телевизия събра в шепа: възторзи, превъзбудени коментатори, обединени запалянковци, мексикански вълни и познатото „Българи юнаци!“. Със загубата от „Валенсия“ приказката за „Лудогорец“ свърши, обобщи треперещият глас на коментатора на БНТ.

Социалните мрежи отразиха ехото на разделението

Социалните мрежи забръмчаха и отново припомниха за голямото разделение в българското общество. Левскари, цесекари, металурзи, локомотивци, канарчета и черноперки – България отново беше разпокъсана от духовния провинциализъм. Привърженик на „Лудогорец“ упорито защитаваше своя отбор: „Ходя на „Лудогорец“, защото съм от Разград и се опитвам да бъда родолюбец“. Чу се любимият рефрен:

„Мъждукат и други тимчета разни…“

Приказката „Лудогорец“ показа голяма душевна болка

Редки са подобни състояния на масова превъзбуда и масово чувство за общност. Ежедневните обединители – бедността и мизерията, омразата към политиците, търпимостта към злоупотребата с власт, корупцията, тарикатлъкът, андрешковщината, простотията, шуробаджанащината, рядко биват изместени от съпреживяването на победа и гордост, което дарява спортът. Когато играе волейболният национален отбор, когато на корта е Гришо, когато си кажем, че „Маша е наша!“, настъпва кратка почивка от омерзението.

Време за размисъл

И в дни на отчуждение, на ширещ се политически болшевизъм (и вляво, и вдясно), морално преследване на друговерци, загърнати в дълбок песимизъм, обзети от омраза и завист, забравили що е солидарност, намиращи покой в поредния епизод на някой екзотичен сериал, изпадаме ту в еуфория, ту в крайно себеотричане. Като сомнамбули из коридорите на собственото си черногледство.

Не е ли време е за размисъл какво друго може да ни обедини?

Писано за Dnevnik.bg