ГЕРБ и РБ – „Брак по италиански”

„Брак по италиански“, ама не със София Лорен и Марчело Мастрояни, а в управляващата коалиция, ни прожектират напоследък. Двамата първи – Бойко Борисов и Радан Кънев, ту сядат по мъжки и „решават“ кризисно проблеми в държавата, ту мятат чинии един другиму.

Преди седмица Кънев отбеляза държавническия подход на лидера на ГЕРБ около оставката на вътрешния министър, а дни след това обидено „туитна“: „Много некоректно изказване. Защото тогава ни натискаха „да ги оставим да се разправят с ГЕРБ“, а ние играхме честно?!“ „Новият“ Борисов, както някои се радваха преждевременно, показа отново най-доброто от себе си: отговорността за провалите е обща, но лавровият венец е един и е запазен само за него. Партньорите да не забравят, че решенията минават през неговата воля. А и най-важното: със или без реформаторите винаги ще има повод да „благодари“ на ДПС.

Подводните течения във властта

Дебатите около избора на новия вътрешен министър Румяна Бъчварова извадиха наяве скрито напрежение между ГЕРБ и Реформаторския блок. С няколко изречения Бойко Борисов посочи на главния си коалиционен партньор къде му е мястото. Реформаторите повтаряха рефрена за модела „КОЙ“ и си повярваха, че могат да „отлепят“ ДПС (по Радан Кънев) от държавните институции. Всъщност анти-ДПС реториката на Кънев (а и на Валери Симеонов и Красимир Каракачанов) се шампанизира в последните дни, достигайки до себеубеждаването, че благодарение на РБ се формирало мнозинство, което „изолира ДПС и оттук нататък това ще бъде непрекъсната борба“. Като преди това Валери Симеонов обвини движението във връзки с „протурски терористи“ и защитник на ромската престъпност.

Очаквано лидерът на ДПС Лютви Местан не остана длъжен и премина в кресчендо: „Трябва ли да сложа днес символа еврейска значка на ревера си, за да придобия конкретен образ в представата ви за ДПС като за новите евреи на България в XXI век?!“.

Играта с ДПС, която „малките партньори“ на Борисов започнаха,

влезе в руслото на политическата психодрама „стимул – реакция“. Сюжет, който наблюдаваме преди всички избори за мобилизация на партийни ядра. „Аз винаги съм бил помирител в махалата“, беше казал Борисов през декември 2014 г. Непослушанието на „малките“ и неспирното „благодаря“ към ДПС намериха връхна точка около гласуването на Румяна Бъчварова.

„Какъв модел „КОЙ“ има общо с ГЕРБ? Какви 5 лева?“, попита сърдито премиерът от парламентарната трибуна. Приписа си и заслугите от свалянето на кабинета „Орешарски“ и за „демонтирането“ на модела „КОЙ“. Изреди въпросите: „Какъв протест говорите? Къде бяхте реформатори и протестъри, когато ме нападаха от тази трибуна?! Излязохте ли да ме защитите?!“. И си отговори: „На улицата бяхте. Ама бяхте там, когато бяха 100 души, когато дръпнахме на ГЕРБ хората от улицата.“ Но всъщност Борисов е на власт, защото ДПС развали през пролетта на 2014 г. отношенията си с БС и реши да има избори през есента. Точка. Лидерът на ГЕРБ отново показа какво мисли за онова гражданско общество, което първо излъчи служебен кабинет, а после даде и някои свои представители да съветват министри на Борисов. Той винаги намира повод да благодари на ДПС и очевидно има защо.

„Новият“ Борисов не спира да вярва в своята незаменимост –

предупреди, че „носи оставката в джоба си“, даде и ясен знак, че без него реформа няма да стане, дори и в здравеопазването, където в последно време министърът на РБ Петър Москов го надмина по рейтинг. Но политическото говорене е само част от вариететната програма на управляващата коалиция. Реформаторският блок спечелиха влизането си в парламента с обещанието за комисии, които да разследват модела „КОЙ“, пък в крайна сметка се оказа, че са го реформирали в модела „СВОИ“.

Партийните назначения на „румени земеделци“, „седесари“ и „куневисти“ на различни нива в държавната администрация са ярък пример за това. Дори коалиционният им партньор Георги Първанов (АБВ) като че ли им завидя: „Реформаторският блок е новото ДПС по отношение на преяждането с власт. Навсякъде, където се отвори местенце, кандидатът е на реформаторите“. И припомни, че това се позволява от премиера.

В следващите месеци местните избори

ще засилят противоборството в управляващата коалиция

Първо вътре в Реформаторския блок, чиито кандидати за общински съветници и кметове ще реставрират междуособните войни за избираемите места. На следващото ниво ще бъде разрастващият се конфликт с ГЕРБ, които няма да делят властта си с никого в страната.

Всъщност местните избори тази есен могат да се превърнат в повод за нов парламентарен вот, какъвто бяха евроизборите през май 2014 г., дали началото на края на кабинета „Орешарски“. Тогава ДПС имаше последната дума. Има я и днес, защото реформаторите забравиха предизборните си обещания, а на ГЕРБ движението на Доган не им пречи, стига Бойко Борисов да е на кормилото на властта.

Писано за в. Сега.

Реклама

Задушливата прегръдка на плаващото мнозинство

„Вие така ли виждате този въпрос – под формата на търговийка?“
Борислав Борисов, председател на парламентарната група на АБВ, (24.02.2015 г.)

„Сделка няма да има. Ние имаме принципна и последователна позиция, която на този етап не виждам какво може да я промени. Може да я променят само аргументи по същество, управленски аргументи. Не ни притесняват заплахите за нови избори.“
Георги Първанов, председател на АБВ, (24.02.2015 г.)

„Мен не ме е страх от бюджетен дефицит, ако е свързан с разходи за инвестиционно проектиране и разходи за икономически растеж. Страх ме е от разходи, които ще потънат в пясъка, без да има икономически растеж и подобряване на живота на гражданите. Условията, които поставихме дотук, получиха удовлетворителен отговор“.
Борислав Борисов, 25.02.2015 г.

„Парламентарната ни група, може би заради лошата комуникация между нас, е решила в 12 без пет да подкрепи дълга. Това е станало въпреки мен. Оценявам това гласуване на парламентарната ни група като сериозна политическа грешка.“
Георги Първанов, 26.02.2015 г.

Заявената оставка на лидера на АБВ Георги Първанов ще има различни прочити. Може да е ход на оправдаване на политическата сделка – нещо като „публичен катарзис“ – групата гласува в подкрепа, а лидерът влиза в ролята на принципен и предсказуем. В този случай намерението за оставка ще премине под сюжета на „умиване на очите“, един вот на доверие с предизвестен край.

Но е възможно Георги Първанов да осъзнава, че е загубил контрол върху депутатите на АБВ. Тогава заявената оставка се превръща в едно възпитателно решение, с което да дръпне юздите на парламентарната група. Но и на вицепремиера на партията – Ивайло Калфин, който в сряда имаше ключова роля за обрата – даде знак, че ако не бъде гласувана ратификацията на дълга, ще освободи поста.

В пленарна зала Калфин заяви, че при начина, по който се води дебатът за ратификацията на договора с банките, поставя въпроса доколко самият той може да бъда ефективен към правителството. Поставил същият въпрос и към премиера Бойко Борисов. Но и да не забравяме, че ако не беше Първанов, Ивайло Калфин никога нямаше да напусне БСП, т.е. той никога не би направил нищо без знанието на лидера си.

От тук притесненията на Първанов, ако има такива, може да стигнат и по-далеч – в осъзнаването, че Борисов е овладял контрола върху парламентарната група на АБВ и дори има влияние върху вицепремиера им. Заместник-председателят на групата на АБВ в парламента – Кирил Цочев, изрази изненада от хода на Първанов: „Ние не сме предатели. В АБВ сме хора с разум и сме за стабилно управление“.

Макиевелисткият прочит на формулата на „плаващите мнозинства“ предполага
Бойко Борисов да създава скрити влияния

в парламентарните групи. Тази формула се утвърждава като основен механизъм на ГЕРБ да управлява в условието на парламентарно малцинство. Видяхме как спорната реформа в пенсионната система обедини ГЕРБ с ДПС. Движението на Доган „изненадващо“ гласува подкрепа и за ратифицирането на дълга от 16 млрд. лв. „Отлюспените“ депутати на „Български демократичен център“ също често гласуват за управляващото мнозинство. Цветан Цветанов пък им благодари.

Стратегическите ходове на плаващото мнозинство показват, че ГЕРБ нямат нужда дори от подкрепата на формации като Патриотичния фронт, които участват с „подписи“ в управлението. Борисов даде знак, че винаги може да намери подкрепа, ако му е нужна. Появата на конгреса на движението на Татяна Дончева едва ли е случайна. Георги Първанов си позволи ревност с думите: „Като се харесват, да се целуват, да се вземат“.

Ходът с „оставката“ на лидера на АБВ показа и
лицемерния компромис в управленската коалиция

Създаде условие за появата на мазни петна. „Оставката на Георги Първанов е най-хубавата новина. Пада ми голямо гайле от душата. Работата ми с Георги Първанов бе голям компромис от моя страна. Много ми е било трудно да обяснявам на хората като ме питат: „Радане, какво правиш с Гоце?“, заяви съпредседателят на Реформаторския блок Радан Кънев. Умишлено обаче Кънев отбягва коментарите за общите действия с ДПС. По време на гласуването на дълга Кънев дори благодари на движението за подкрепата. Подкрепа, която реформаторите получиха и за „реформиране“ на съдебната система.

Стратегията беше внесена от правосъдния министър Христо Иванов (излъчен от РБ) и приетата от внушително парламентарно мнозинство, в което участва и БСП и ДПС. Абсурдът отива още по-далеч, когато се припомни, че Реформаторският блок обявява ДПС и депутата Делян Пеевски за „октопода“, който е овладял съдебната власт. Движението на Доган „спаси“ ГЕРБ и Реформаторския блок в запазването на плоския данък през ноември 2014 г. Все ключови гласувания.

Управлението на „плаващото мнозинство“ се очертава като смъртоносна прегръдка на Бойко Борисов. Реформаторският блок ще се гъне във все по-неудобни обяснения за компромисите, които прави, за да участва във властта. Местните избори ще засилят противоборството между формациите в блока – тази надпревара обслужва идеално властелина „вдясно“ – ГЕРБ. ДПС не изненадаха с формулата си – „дори и в опозиция, винаги с властта“.

Така че ходът с оставката на Георги Първанов може само да вдигне рейтинга му. Но това, което е по-важно: Бойко Борисов показа на всички, че няма незаменими партньори.

Текстът е писан за в. Сега. 

Мобилизация на страха – по пътя на „Танковете идват!“

„Имам усещане, че слуховете, че се готвим за война, идват от Русия. Източниците на тази информация са едни и същи. Хората, които създават истерия, са едни и същи. Налице е информационен пропаганден център, който иска да създаде паника у хората“

Николай Ненчев, министър на отбраната (3.02.2015 г.)

„И да знаеш, че в Украйна се експериментира с оръжие. И американците, и руснаците са там”, разказва възрастен мъж на своя позната. Ръцете му се събират, за да демонстрира сблъсъка между двете велики сили. Продължава с това, че в София НАТО ще строи център, от който ще се управлява целия военен алианс. Кима в съгласие събеседничката му. Докато възрастните развиваха разказа на страха в столичния трамвай, младо момиче слушаше музика, загледано навън.

Две различни поколения, които има различни разбирания за страхове и хаос. Едното преживяло с детските си спомени ужаса на Втората световна война, с разказите на своите родители за Първата. Поколение, усетило, конформизма и тревогите на епохата на Студената война. И младото, което познава насилието и войната през видео игрите, филмите и телевизията.

Възрастните живеят чрез опита и спомените на преживяното. Младите, свръхинформирани до състояние на мързеливост в интерпетацията на случващото се. Но всички заедно податливи на внушения.

Тревога в медийните камбани и политическа реторика

В последните дни медийни драматизации отново извадиха заглавия за „края на света” и „Голямата война”. Журналисти с тревожни погледи и замаяна походка се поддадоха на политическите интерпретации за мобилизация и военни маневри.

Сутрешни блокове и публицистично-обзорни предавания заляха зрителите с „говорещи глави”, включително и „брадъри” от нашумяло риалити да коментират кризата в Украйна. За ваша информация: повече от 260 хил. статии на български език в интернет ни подготвят за „Трета световна война”.

„Не съм издавал никакви извънредни заповеди за набиране на запасни или на резервисти допълнително[…] Слуховете за готвена мобилизация се разпространяват с пълна сила в цяла България“

Mинистърът на отбраната Николай Ненчев по повод на разпространявана в медиите информация, че за по-малко от два месеца 7306 български граждани се получили повиквателни заповеди за запас. (24.02.2015 г.)

Политици със съмнителна репутация, но с „топлина в очите”, заговориха за война срещу Русия. Времето за изборна подготовка, вдъхнови други да мобилизат твърдия си електорат с внушения за натовски танкове. Шабла беше определена за стрелкова площадка срещу Кремъл.

Совалките на държавния секретар на САЩ Джон Кери, фронтовашките изказвания на заместничката му Виктория Нюланд за създаване на „линия на свободата”, и визитата на шефа на НАТО – Йенс Столтенберг, дадоха аргументи на притесненията.

Институциите се поддадоха на провокаците, като извън всякакви норми на дипломатическия протокол, обвиниха директно Русия в намеса във вътрешните дела на България и всяване на страх. За да обобщи ученията на НАТО през 2015 г. на територията на България, военният министър Николай Ненчев дори обърка 14-те „натовски танка” с „няколко десетки”.

Още в началото на февруари Ненчев видя център в Русия, който „пуска слухове“. В края на месеца, когато се отчете за 100-те дни работа министърът отново повтори, че такъв център съществува. Подобен тон поддържа и външният му колега – Даниел Митов, който сравни с криминално деяние говоренето против НАТО.

БСП е против въвличането на България в организирането на военни действия срещу Русия!

БСП е против разполагането на тежко въоръжение на територията на Република България!

БСП настоява българското правителство да отстоява позиция за прекратяване на санкциите срещу Русия!

Из декларация на БСП (10.02.2015 г.)

БПС, които инициираха протести пред сградата на президентската администрация под мотото „Искаме мир, а не война” и „В Европа, но никога против Русия”, бързо забравиха, че само преди година НАТО имаше не по-малко от 70 учения на територията на страната. Забравиха и това, че военният министър на кабинета „Орешарски” – Ангел Найденов, лично допускаше военни кораби на алианса да навлизат в черноморски води.

Образът на спасителя

Но тук не става дума за Русия или Америка, България е избрала своя европейски път. От десетилетие е член на НАТО. А за податливостта на народонаселението към слухове и социални паники. За липсата на доверие в институциите (отдавна преминало критичния минимум), дефицит на балансирана позиция и отговорно поведение от страна на политиците, които търсят временна изгода от ситуацията.

Политиците „обичат“ да създават кризи, да страхуват и плашат, да говорят с апокалиптични рефрени – така създават образа си на спасители. Те са грижовни, плашейки.

„Държавата се срина, хайде пак да дойде селянчето от Банкя и да изтегли каруцата“

Премиерът Бойко Борисов за себе си по време на Шестия зимен университет на Младежи ГЕРБ в Сандански (21.02.2015 г.)

Хибридната истина

Всъщност истерията за военна мобилизация на запасняци и резервисти, координационният център на НАТО в София, усилващите се ефекти на информационната война около кризата в Украйна, са още един пример за мащабите на паника, които могат да обхванат българското общество. Такива видяхме и миналата година по време на банковата криза. Ще виждаме и още.

Защото все по-често основния похват на пропагандата намира място в умовете на хората: „истината, само истината, но никога цялата”. Вина, която няма да бъде призната… некомпетентност, която намери традиционно убежище у медиите.

Борисов подписа родната карикатура „свобода на словото“

Когато българският премиер-министър Бойко Борисов е заявил на френския президент Франсоа Оланд, че „ценим свободата на словото и я подкрепихме с участието си в Републиканския марш в Париж”, едва ли го е мислел сериозно. Дори вярвам, че се е шегувал – когато го чух помислих, че е разказвал виц. Вероятно е бил ироничен, а знаейки истината – ехидно саркастичен.

Да, новият г-н Борисов, който вече „не си говори” с журналистите, не им драска sms-и, не се сърди на неудобни въпроси, не събужда зрителите в сутрешни блокове, едва ли знае, че България е на последно място по свобода на словото в Европа.

Едва ли новият г-н Борисов знае за себе си, че е един от свръхпредставяните в „добра светлина” политици (проучванията на Фондация „Медийна демокрация” са красноречиви по тази тема).

Едва ли си спомня безпрецедентното през 2010 година за българските медии събитие –  редица главни редактори на медии писаха тогава писма и рапортуваха на премиерския въпрос на Борисов, дали им оказва натиск.

Едва ли г-н Борисов следи как медийната групировка на депутата Делян Пеевски ту качва, ту сваля „хубава му снимка”, за да демонстрира близки отношения или разлъка.

Ето как се изменя т.нар. свобода на словото през последните години за България. И независимо, че класацията на Репортери без граници търпи критики в методологията си, тенденцията е красноречива.

Коалиционен кабинет с мандат на БСП (НДСВ, ДПС) – премиер Сергей Станишев – август 2005 г. – юли 2009 г.

Кабинет на ГЕРБ – премиер Бойко Борисов: юли 2009 г. – февруари 2013 г.

Служебен кабинет на Марин Райков – март-май – 2013 г.

Кабинет на БСП – премиер Пламен Орешарски – май 2013 г. – август 2014 г.

Служебен кабинет на Георги Близнашки – август-ноемрви 2014 г.

Коалиционен кабинет с мандат на ГЕРБ (РБ, АБВ, ПФ) – премиер Бойко Борисов – ноември 2014 г.

България в световната класация на свобода на словото на Репортери без граница.

2006    2007    2008    2009    2010    2011    2012    2013    2014

35             51           59          68          70          80        80        87        100

Новият г-н Борисов вече се е раздава по политическия терен. Къса памет и „бели петна”. Миналото отново е добре забравено, като пренаписване на собствената си биография. Да говориш за неща, в които не вярваш е висша форма на лицемерие. Точка.

А за днешната медийна среда, изкривена под натиска на собственото си присъствие,  да говориш за свободата на словото, студено и отдалечено, е като да разпишеш собствената си карикатура. 
Пък за медиите, вярвам, най-доброто предстои.

Парламент на загниващия обществен авторитет

Изборната кампания /септември 2014 г./ премина под знака на предизвестените победители, липсата на дебати за управленски програми. Една кампания, от която не произлязоха нови решения за излизане от политическата криза, а напротив. Липсата на идейна и управленска алтернатива предреши избора, превръщайки кампанията в ритуал за предване на властта в модерната демокрация.

Всичко това създаде силна демотивация, непризнаване на легитимността и авторитета на институции и политически организации. Ниската избирателна активност изстреля малки формации с твърди ядра, намалявайки силата на по-големите. Как обаче да бъде възстановен общественият авторитет на политическото?

Промяна в ход – преговори за споделена отговорност

Самоувереното настъпление на ГЕРБ – най-голямата политическа сила към този момент, промени послания и диалогичност в своя ход. От категоричният императив с искане за цялата власт – “само ние може да изведем държавата от кризата”, през кабинет на малцинството, подкрепян от плаващо малцинство на споделения интерес, до коалиционно управление на “споделената отговорност”.

Идващата седмица на преговори, инициирани от най-голямата политическа сила, която ще получи и конституионното право да сформира кабинет, ще бъде сериозно предизвикателство за диалогичността и способността на политическите лидери да постигнат съгласие при взаимни отстъпки.

В 42-рото Народно събрание бяхме свидетели не само на упадъка в доверието на парламентарната институция, но и на тежък процес на делегитимация на политическите решения – отказ за признание. Общото и на моменти категорично обобщение на понятието “задкулисие” се превърна в сериозна присъда, изречена не само от участници в политическия живот, но и от гражданските групи, които излязоха на протест срещу моментното властово статукво.

Възстановяване на обществения авторитет

В този смисъл всички участници в политическия живот на 43-тото Народно събрание и тези, които ще изпълнят със съдържание, политики и възможности изпълнителната власт, са изправени пред сериозното предизвикателство:

– първо да получат широко обществено признание;

– и втори път да се борят за доверието на избиратели и отделни граждански групи.

Доверието е сърцевината на обществения авторитет (по Барбара Мистрал), който трябва да изгради бъдещото политическо управление на държавата. Коалиционната политика изисква:

–          предсказуемост на партньорите;

–          изграждане на навици и рутина.

–          сплотяване под вигвамите на властта ( заявиси от способността на големите политически формации да споделят лидерството);

–          солидарност и търпимост;

–          признание за равноправие и легитимност.

Публичната дипломация

Ефективен подход за поставените страгически задачи за възстановяване на институционалния имидж на политическия елит е използването на публичната дипломация и комуникация за постигане на разбирателство, въздействие и промяна на трайни нагласи.

Публичната комуникация търси диалог. Това е процес на информиране между всички участници в публичния дебат. Превръща се в основа за генериране на взаимно признаване и изграждане на доверие.

Публичната дипломация се основава на прилагането на двустранния информационен модел на комуникация, при който двете страни  запазват своето достойнство. Тук става въпрос не само за бъдещи политически участници в коалиционни преговори за сформиране на нов кабинет, но и диалогичността между политици и граждански групи, синдикати и бизнес. В този процес търсенето на диалог – различните, контриращи се позиции, се превръщат в платформа за постигане на общи цели и намерения с „взаимни отстъпки”.

Търсенето на интерактивни подходи е основа на двустранната комуникация, която се опитва да очертава темите в новия обществен дневен ред – важните политически и управленски приоритети, които ще изградят идентичността на бъдещата коалиционна власт или образът на опозицията.

Двустранната комуникация е и ефективен инструмент за приемането на решения с консенсус – изковаване на съгласие, основано на общоприети ценности и норми (тук конформното поведение на „скрити групи” на малцинството е изолирано, за разлика от приемането на решения с единодушие – доминация на мнозинството).

Механизмите на публичната дипломация са в основата не само на комуникацията между отделните държави[1], но и при решаването на вътрешни за държавата проблеми. Стимулирана от новите технологии и информационни канали, социални и културни различия, атомизацията в обществото се задълбочава, оформяйки различни групи по интереси.

Още в началото на 90-те години на XX в. Бено Зигницер и Тимъти Куумс анализират комуникационния модел на публичната дипломация [виж 1]. Концепцията запазва „двупосочния модел на комуникация” на Джеймс Груниг, чиято основа е наличието на диалог в общественото пространство. Тези модели търсят реален публичен дебат, информираност, която създава доверие между участници в комуникацията. Установяването на траен обществен консенсус се превръща във видим индикатор за успеха на публичната дипломация.

Разбира се, възможните рискове за участниците в коалиционните преговори са загуба на идентичност и доверие. А механизми за преодоляването на тази опасност е разговорите да бъдат публични и с широко участие на представители на медии, политически организации, граждански сектор и бизнес.

Сценарии с повтарящи се сюжети

Не бива да се забравя, че социалните и културни трансформации, вдъхновени не само от вътрешни размествания, но и от натиска на глобалните промени, включват в процеса на взимане на решения в управлението на държавата и различни граждански, често неформални обединения и движения.

Сегашният първи мандатоносител – ГЕРБ, освободи кормилото на властта след граждански протести (февруари 2013 г.). Следващият кабинет на БСП (май 2013-август 2014 г.) също беше подложен на натиск от площада. В този смисъл големите политически сили в парламента са в тежък процес на делегитимация сред широката общественост. А смяната на властовото статукво се превръща в сценарии на протестен натиск отдолу с повтарящи се сюжети.

Текстът е публикуван в Контекст (Институт за стратегическо управление и комуникации).

1) Signitzer, H. Benno, Timothy Coombs (1992). Public Relations and Public Diplomacy: Conceptual Covergences. In: Public Relations Review, 18(2):137-147.

Назовете най-сетне поименно мафията и олигархията

Тази година се наместиха удобно две думи в гражданската и политическа реч: мафия и олигархия. Мазно, лепкаво значение за управление на задкулисието, облагодетелстване на кръгове, симбиоза на медии-власт-политика, институционализиране на престъпността… За съжаление обаче това са само послания, които хвърчат от уста на уста подобно на „фехтовка с вятъра“. Намеренията са едно, действията – друго. Въпросът „Кой предложи Пеевски“ е фундамент, но вече не е актуален. Въпросът е кой първи ще започне да говори с имена и факти.

Замерянето с обвинения между политици и обществени фигури, замесени в кризата на управлението, в която е затънала България, вече започва да се превръща в сериал с очакван край. Уморително представление, в което всички знаем кой нарича себе си „добър“ и кои са лошите. Противоборството между две медийни групировки дори роди симпатичния етикет за „по-добрия олигарх“.

Един банкер и един финансист разменят заклинания за морал, а двамата заедно са се превърнали в „мезе“ при всеки лют спор по темата за това кой управлява България. За съжаление ролята на „тъпото копеле“ остава за безпомощния зрител на тази престрелка за това кой е олигарх, кой е мафиот, кой се облагодетелства от държавни пари, назначава, натиска конституционалисти.

Интересен феномен е как темата за олигархията

навлиза в речника на политиците. През март 2009 г. лидерът на БСП Сергей Станишев казва в интервю: „Олигархия в България, в смисъла на власт, основана на бизнес, която се слива с държавната и която определя държавната политика, в този смисъл няма. Има богати хора, които се стремят да оказват влияние, но това влияние не е по никакъв начин по-голямо от много други европейски страни, това не е мое мнение, това е мнение на един много високопоставен представител на ЕК, което той сподели с мен.“

В последните месеци Сергей Станишев започна да очертава два кръга – и двата подплатени от корпоративно тяло, защитавано от ариергарда на медийни групировки. Темата за олигархията и мафията обаче започва да прилича на онзи виц за НЛО – всички са чували за него, но никой не го е виждал. Но тези два феномена се свързват с какви ли не сфери.

Политологът Огнян Минчев обяви през май, че „интернет интелигенцията се превърна в неочакван съюзник на олигархичното задкулисие в осъществяването на практическото оперативно мероприятие за отстраняването на ГЕРБ от власт“. Председателят на парламента Михаил Миков обвърза протестите с „енергийната мафия“. Бойко Борисов обяви: „Страната се управлява от олигархична клика, задкулисно, без Орешарски да разбира за какво става въпрос.“ Лютви Местан се разграничи: „Нямам самочувствието на човек, който нито да представлява, нито да е обвързан с олигархични кръгове.“

Президентът Росен Плевнелиев (той самият е обвинен от политическите си опоненти, че е ограден от олигархичен кръг) обобщи: „Да, в България има олигарси.“ Според него „една малка група от хора, която се е концентрирала чрез изграждане на връзки от зависимости – политико-икономически, медийни, и по този начин тя цели само едно – забогатяване за сметка на обществения ресурс“.

Да ви прави впечатление, че никой не посочва имена, фирми, корпорации? Споменават се предъвквани лица, които задкулисието явно бута напред, включително и успелия 33-годишен политик (самоопределението е на г-н Пеевски), заради когото пружината на протеста отново беше навита с нова сила.

Гражданите имат очаквания към политиците и администрацията да започнат да им решават проблемите, а не да участват в кабаретни постановки. От поне три години насам недоволството срещу мобилни оператори, петролни компании, електроразпределителни дружества и сметките за ток, тихото недоволство срещу работодатели, превърнали своите служители в крепостни, всички тези индикатори са показател за надигащото се напрежение в обществото. Трябва да си или безчувствен тип, или късоглед политик, за да не забележиш това тектонично разместване на социалните пластове в обществото.

Всички лица, които вземат решения в държавата,

предпочитат да говорят за всичко, което касае личността им, но не и да се заемат с актуалните обществени проблеми. Превърнаха политиката в „лаладжийско занимание“. Известно е, че има фирми, които се облагодетелстват от обществените поръчки. Държавните пари се раздават на близки до властта бизнесмени, но никой не иска да поеме отговорността и да разплете този възел, който задушава малкия и средния бизнес, подяжда семейния бюджет.

Смущаващо е мълчанието на главния прокурор, който доскоро с охота демонстрираше презентаторски умения. Оказва се, че е словоохотлив само по угодни нему теми. Прокуратурата, Народното събрание, всички разследващи и регулаторни органи, дори и институцията на президента разполагат с достатъчно инструменти, за да започнат да разбиват кръговете, в които са се затворили т.нар. олигархия и мафия. Ще бъде жалко, ако тази важна тема се окаже като предупреждението на Местан: „Разговорът за Делян Пеевски не е в полза на ГЕРБ“. Ще станем ли свидетели на ефекта на петела, който пръв буди селото? И ще се намери ли кой да изкукурига първи имената и фактите за мафията и олигархията в България?

Писано за в. Сега.

Медийно позорище или за кухия политически диалог

Колко е хубав политическият целофан. И едните, и другите говорят за олигархия и мафия, а никой не посочва имена, фирми, корпорации…

И едните, и други казват, че имало фирми, които се облагодетелстват от обществените поръчки. Държавните пари и това, което е останало за приватизиране, се раздават на близки до властта бизнесмени… но никой не посочва имена, фирми, корпорации. А иначе опаковат, опаковат, опаковат:

– Ти си олигарх!

– Не, ти си олигарх…

– Ти си, защото ти избра Пеевски!

– Може и да е така, ама ти избра Борисов! За това, ти си по-олигарх!

– Ама ти си и олигарх, и мафия, защото избра и двамата!

Така звучат реплики, които си разменят политическите театрали. Две медийни групировки взаимно се сочат с показалец и сипят по между си заклинания за морал. Един банкер се е превърнал в тема за дегустация.

Оформил се е видим, втвърден фронт на противопоставяне между една издателска група и банка, която финансира друга медийна група. Използват се чужди медии (Дер Щандарт), за да не бъдат обвинени издатели и собственици, че ползват своите за личния си интерес.

Трети медии поддържат дистанция в „окопната война“. Чуждите издания се ползват като неутрална зона, защото и двете страни знаят, че това им гарантира по-силна чуваемост в държавата на смутената медийна общност. Чуждите медии „доставят“ и допълнителна вътрешна легитимация.

Изглежда обаче, че представлението (театрон политикон) е водевил. Ключови участници (президент, премиер, политически лидери) имат силен властови (институционален) ресурс, който може да извади наяве имена, фирми, корпорации (оказва се и това, че откакто цацата стана кит, няма и прокурор в държавата).

Въпросът е защо никой не го прави?

Звучат обвинения, които поддържат температурата на представлението, но диалогът остава празен… до смазване на публиката в безпомощно състояние.

НПО-та подриват исканията на протестиращите

„Вервайте ми!“ – звучеше като звън на камбани, с който един монарх – премиер-министър, слагаше края на всяка политическа литургия на обещанието. Днес „Вервайте ми!“ е лепкава горчилка, разстлала се по всички нива в българското общество като неуспешен опит да се залепят хилядите парчета, на които е разбито доверието. Доверието между човеците в България, между гражданите и институциите, между работещите и работодателите, дори между поколенията.

Загубата на доверие е състояние, при което обществото, а и държавността, са в процес на разпад. Защото доверието означава предсказуемост. То сплотява и създава усещане за търпимост и солидарност. Доверието носи признание за успехи и постижения. В този смисъл

в общество без доверие се създават мракобеснически представи

богатите са мръсници, измамници и изедници на народа, а политиците – техни слуги; институциите – хранилка за некадърни чиновници.

Държавното управление е в подобно състояние, в което една сериозна и упорита група от български граждани са оттеглили доверието си от правителството и парламента. В цялост крехко доверие крепи авторитета и легитимацията не само на самозабравилата се политическа класа (да гласуваш с омерзение), но и на съдебната система (новия политически фактор, „цацата се оказа кит…“), на медии (ажиотажи в изборната нощ и защитници на властта), неправителствени организации (финансови стимули и усещане са целенасочена сугестия на „соросоиди“ и „експерти на прехода“), духовни институции като православната църква („дядо тапетко“, ролекси, луксозни возила).

Държавността и обществото са стигнали разпад на нормите

– законността е „разкрачено“ понятие, сведено до разбирането, че само балъци и будали следват буквата на закона. Загубен в ценностните ориентири, избирателят търси своето спасение в политически чудеса и красиви обещания на лидери с харизматична осанка (Симеон Сакскобурготски, Бойко Борисов, Волен Сидеров…). И раздава доверието си на всеки нов политически месия. Мнозина затварят очите си за сиви петна в биографиите на кандидати за депутати, кметове и премиери…

С какво например правителството на тройната коалиция, което беше делегитимирано с протести пред Народното събрание на 14 януари 2009 г., може да бъде по-легитимно днес? Единствената разлика е в това, че НДСВ са вече история, а премиер е Пламен Орешарски. Решенията обаче продължават да се взимат от Сергей Станишев и ръководството на ДПС. В цялост кадровият състав на Министерския съвет и новоназначените областни управители прилича на една безвкусна реплика на кабинета „Станишев“ (същата теза важи и за нов кабинет „Борисов“, въпреки че с отстраняването на Цветан Цветанов от партийното ръководство това вече е „друга чаша чай“).

Днес българското общество е разделено

Разказите на свидетели на събитията през 89-а намират с днешните процеси общи черти, прояви, сюжети. Тогава, когато семейни вражди се случват, близки приятели се разделят само защото едните вярват в новото, други не са загубили вярата си в сегашното, а трети са омерзени от всичко. Разделението днес идва и от това, че София не е България. А хилядите, участвали в масовите протести в столицата, все пак не са София.

Българското общество се е превърнало във врящо гърне, в което гражданството е в процес на самоосъзнаване, самоорганизация и самооценка. Основите на доверието – предсказуемост, търпимост, признание, се преформулират или се изграждат наново. Формира се институцията на „критикуващия гражданин“. Той прави опит чрез социалните мрежи да се отлепи от „зловонието“ на традиционните медии. Там не се организират просто протести, там се обсъждат „теми табу“, които не влизат в новинарски емисии и сутрешни блокове. Там се кове ново информационно поле.

На пръв поглед критикуващият гражданин прави опит
да се разграничи и от зависимостта на партийните централи

Това се случва чрез различни платформи и новосъздадени общности – Протестна мрежа, MoveBG, Харта 2013 (такива имаше и през февруарските протести, някои от тях се превърнаха в партии). Разбира се, тук продължава да витае съмнение за политически инженеринг, за обслужване на „тесни интереси“ чрез създаване на нови фасадни организации и групи, които да оказват натиск върху политически опоненти или да се превърнат в нови мрежи за улов на електорат. Тези съмнения ще се утаят с времето и ще изчезнат… па макар да може да са и верни. Но едно е сигурно – новите граждански организации трябва да започнат да се борят първо да получат признание за обществения интерес, който защитават.

Същото се отнася и за неправителствените организации,

които през годините не успяха

да спечелят необходимото обществено доверие

и в моменти на изострена обществено-политическа обстановка създават съмнения, че защитават интересите на своите донори. Днес те страдат от същата криза на доверието, каквато е уседнала у традиционните партии. Продължава да бъде непонятно как може едни неправителствени организации да настояват за публичност на финансирането на политическите кампании и партии, за прозрачност в 2/3 на депутатските заплати, а в същото време смутено да мълчат кои са им донорите (независимо от това, че тази информация в общи линии е публична и стои в някои сайт).

Заформя се нелеп дебат, че едни неправителствени организации защитават политически анклав, който иска оставката на кабинета „Орешарски“, а другите – правителството. Всички НПО-та, които се изказват и са участници в този процес, искат оставката на кабинета – разликата е в това, че едните настояват това да се случи сега, а другите – най-късно през май 2014 г.

Недоверието в неправителствените организации, което се трупа заради липсата на прозрачност във финансирането им, компрометира исканията на протестиращите и подменя генералната тема за промяната.

Парите нямат цвят, олигархията не е нито лява, нито дясна. Проблемът не е в това дали НПО-тата ще са прозрачни, а дали наистина са толкова необходими на критикуващия гражданин да осъществи исканията си за промяна?

Писано за в. Сега.

Окупацията на парламента – героичен разказ или римейк

Автор: Георги Кожухаров
http://www.gk-photography.net

Някой или няма никакво въображение, или никой до момента не е измислил по-добър сценарий за извънредната смяна на едно властово статукво с друго (като онова клише за демокрацията). Кабинетът „Борисов“ подаде оставка заради това, че „всяка капчица кръв за нас е петно“ (по Бойко Борисов). На 23 юли отново сблъсъкът на протестиращи с полиция – „капчица кръв“, може да се окаже повод премиерът Пламен Орешарски да се оттегли (звучи познато на преживелите зимата на 1997 г.)

Не става въпрос дали има някой, който задкулисно се опитва да провокира напрежение. Тук няма да се развива поредният конспиративен разказ. Това, което се вижда на повърхността, е безпрецедентната медийна война, която се е превърнала в бойно поле за корпоративни кръгове. Някои медии са се превърнали в платформа за организиране на протести, стимулиране на мотивацията за протест, сугестия на омразата. Други защитават властовото статукво. Разделението усилва усещането за горчивина, омерзение, което се повтаря…

Мен ме интересуват онези, които не осъзнават, че гражданската им енергия се улавя умело, канализира се под формата на красиви обещания. Влиянието на омразата, чрез вербализиране на очакванията на площада, е изключителен инструмент за политически контрол. За тези граждани пиша.

Автор: Георги Кожухаров
http://www.gk-photography.net

20 февруари 2013 г.

„Правителството докара България до ръба на граждански конфликт и това е непростимо […] На 140-ата годишнина от обесването на Апостола хората не можаха да сложат цветя пред паметника на Васил Левски. Имаше струпана тежка военна техника. Нямаше извънредна ситуация за струпването на бойна техника.“

Сергей Станишев

 23 юли 2013 г.

 „Недопустимо е вече 40 дни хората да протестират под прозорците на правителството и парламента и управляващите да не им обръщат внимание. С полицейски щитове и палки не се прави демокрация и политика.“

 Бойко Борисов

 „Нощта е бременна“ (по Ахмед Доган). Сценарият изисква поводът за смяна на властовото статукво да се развие по тъмно. Ако на 19 февруари 2013 г. този повод бяха сблъсъците на полиция и протестиращи на Орлов мост: „окървавен Орлов мост“, „парламент, ограден с ограда“ (по Борисов), то на 23 юли с.г. автобус, извозващ блокираните в парламента депутати, се превръща в поантата на драматичния сюжет.

Агенция „Фокус“ (22.14 часа):

Сблъсъци между жандармерия и протестиращи имаше зад сградата на Народното събрание

 „Жандармерията си проправя път сред протестиращите хора, за да извози депутатите от парламента. Жандармеристите се движат пред автобуса, в който са депутатите. Зад автобуса има кола на жандармерията. Жандармерията разбутва хората, които замерят автобуса с камъни, шишета, яйца. Автобусът по-рано беше паркиран до „Ал. Невски“, а после отиде пред задния вход на Народното събрание. Близо до него има много полиция.“

 Агенция „Фокус“ (22.38 часа)

 Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов: Настоявам президентът Плевнелиев още тази нощ да свика Консултативен съвет по национална сигурност

 „Настоявам президентът Плевнелиев още тази нощ да свика Консултативен съвет по национална сигурност. Извънредната обстановка пред Народното събрание поражда тревога.“ Това заяви за агенция „Фокус“ председателят на ПП ГЕРБ Бойко Борисов. „Видях с очите си как бият протестиращи, без те да са провокирали това“, каза Бойко Борисов.

Малко след това е изпратено прессъобщение от пресцентъра на ГЕРБ. Медиите го получават на електронните си пощи около 22.55 часа.

Интересно съвпадение е бързината, с която Бойко Борисов иска оставката на кабинета „Орешарски“ (от 19 юни, 5 дни след номинацията „Пеевски“, депутатите на ГЕРБ играят ролята на „опозиция в сянка“). Това съвпадение създава усещането, че някой е разполагал с изпреварваща информация.

Намесата на президента Росен Плевнелиев и призивът му към протестиращите е като пожелание за „лека нощ“: „Призовавам протестиращите да запазят протеста такъв, какъвто впечатли цяла Европа“ (все едно се протестира заради одобрението на посланици и еврочиновници).

Автор: Георги Кожухаров
http://www.gk-photography.net

Повторението като фарс

Втория път историята се повтаря като прецедент. През 1997 г. опозицията на ОДС печели изключително парламентарно мнозинство и управлява четири години в пълен комфорт. През 2001 г. управляващите губят изборите. Оставката на кабинета „Борисов“ през февруари 2013 г. създаде няколко прецедента за славните години на новата българска демокрация. Управляващата партия, която си отиде след масови протести, спечели изборите. Но не разполагаше с възможност за съставяне на кабинет, който да се подкрепя от стабилно парламентарно мнозинство.

Третия път историята е на път да се превърне във фарс. Защото кабинетът „Орешарски“ не е изминал дори и половината на четиригодишния си мандат. Оставка няма да позволи и лидерът на БСП и председател на ПЕС Сергей Станишев, защото това ще обяви края на амбициите му в двора на европейското висше чиновническо съсловие, наречено Европейска комисия.

Очакванията за редовни избори са далеч – не е като ситуацията през февруари. Тогава се смяташе по две формули – „всеки ден протест – един депутат за ГЕРБ по-малко“ и „избори сега или след три месеца – все тая“.

При сегашната ситуация извънредният вот ще разклати не само позициите на БСП и „Атака“, но и на ГЕРБ (за ДПС електоралната подкрепа е относително постоянна величина). Вероятно в парламента ще влезе Националният фронт за спасение на България (на изборите през май взе 3.75% от гласовете), който ще генерира подкрепа от „Атака“. Т.нар. реформаторски блок, крехко обединение на Движение „България на гражданите“, ДСБ, Зелените, „Синьо единство“ и Национална партия „Свобода и достойнство“, сигурно ще успее също да вкара дузина депутати, като вземе част от подкрепата на ГЕРБ и дори на БСП (независимо от политическия целофан „дясно-ляво“).

Някои анализатори смело

залагат на тази нова коалиционна завера

– реформатори, партията на Валери Симеонов и формацията на Борисов, която ще позволи този път на ГЕРБ да състави кабинет. Разбира се, това не е пълната картина, защото има и други субекти, за момента твърде имагинерни, облечени зад наметалото на гражданското начало. Тези преуспели граждани на Запад напускат високоплатените си постове, за да се включват в стабилизирането на българското гражданско общество. И ще го направят вероятно като част от „експертен кабинет“, режисиран отново от различни кръгове, карета – тези, които ще спечелят юлската битка за власт.

Автор: Георги Кожухаров
http://www.gk-photography.net

Войната обаче продължава, а обществото ще бъде все така разединено, разделяно от борбите на Олимп. Дотогава икономическата криза ще дълбае джоба на българина, управление ще е изправено пред неспособността, а и невъзможността да взема адекватни на ситуацията мерки и решения (независимо от поредицата грешки, свързани със скандални назначения на съмнителни лица – такива имаше и при ГЕРБ, но обществената чувствителност днес по този въпрос е различна).

Въпросът е дали едни извънредни избори ще освободят възела, или ще бъде затегната с нова сила борбата на различните икономически кръгове. Промяната трябва да започне от някоя от установените власти на демокрацията – изпълнителна, законодателна, съдебна. Утопичното гражданско общество е четвъртата колона, наедно с медиите. Решението се крие в максимата „сменете лидери, сменете посоки“.

Институционализираните власти действат като скачен съд – промяната в една от тях изисква воля в другите две. За да има промяна в съдебната власт, която отскоро се превърна в политически фактор (!?!), за това ще е нужна волята на парламента, загубил обществено доверие. Същото се отнася и за изпълнителната власт.

Получава се пасианс без решение…

Ако то не бъде намерено, се очертава един тъжен сюжет – всяко поколение да си има своя героичен разказ за окупацията на парламента, пък бил той и римейк.

Писано за в. Сега

Протестът срещу мръсната тайна на властта

Трима настоящи първи мъже в държавата признаха, че изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС е грешка. Грешка, която взриви обществото, но не си заслужавала подаването на оставки.

Само за месец кабинетът „Орешарски“ показа, че коалиционното управление на БСП, ДПС и пасивната подкрепа на „Атака“ предвещава задкулисни назначения, безскрупулни зависимости на БСП от противоречащите си партии на Лютви Местан и Волен Сидеров. Последния месец се видя, че политиката, която води Сергей Станишев, е зависима от ДПС, а двете заедно – от настроенията на Сидеров.

Трябва да се признае, че обществените очаквания към кабинета „Орешарски“ бяха високи. Мандатоносителите от БСП си върнаха властта след масови протести и силно разочарование към управлението на ГЕРБ. И вместо да обърнат внимание на „очакванията на суверена“ (израз на Лютви Местан), коалицията Станишев-Местан-Сидеров започна не само да се занимава със себе си, но и да пресъздава уродливи реплики на отвращението.

Борба за назначения, анкетни разследващи комисии в парламента, игри на нерви и всекидневни скандали

Очакванията на българите за спешни законодателни промени и политически решения в областта на енергетиката, здравеопазването, социалните придобивки, глътката въздух за малкия и средния бизнес останаха заглушени от преговорите за постове и влияния на държавната трапеза.

Традиционният реваншизъм, наложен от ГЕРБ още през 2009 г., беше насочен от мнозинството в 42-рото Народно събрание този път към кабинета „Борисов“. Анкетна комисия вече разследва полетите на Борисов и министри. ГЕРБ пък заиграха като „опозиция на заплата“ – регистрират се за заседанията, но бойкотират работата в пленарната зала.

Маркирам и прекрояването на службите –

първа задача на 42-рото Народно събрание. Един депутат на Христова възраст, собственик на медии, посредник в едрите корпоративни среди беше избран „бързо и яростно“ за 900 секунди за председател на ДАНС. Готов с реваншистки размах отново да разследва далавери на предишната власт.

Премиерът Пламен Орешарски отказва да посочи кой е предложил Делян Пеевски за поста. „Предпочитам да задържа отговора за момента“, заяви той. Нито Станишев, нито Орешарски отговориха защо ДПС успява да наложи свои кадри като зам.-министри и областни управители.

В своята първа неделна медийна изява Сергей Станишев обяви: „На око погледнато, протестиращите тук са около 5 хиляди души, а зад двете партии, които съставиха правителството, са над 1 300 000 души“. Забрави обаче, че избирателите на БСП не са гласували за партията на Доган и Местан. Политическите усмивки на самодоволството свалиха Борисов от власт, ще свалят и Станишев.

За първи път от месеци насам лидерът на ГЕРБ е доволен от случващото се, защото гражданското недоволство, което го бутна, сега протестира и срещу БСП. Това, което обединява и БСП, и ГЕРБ, е смутеното смълчаване за лицето Делян Пеевски, чиито медийни рупори обслужваха и „тройната коалиция“, и ГЕРБ, а сега кабинета „Орешарски“. Тайната „Пеевски“ прави отвратителни всички партии в 42-рото Народно събрание.

Сюжетите на политическата сцена стават все по-омерзителни

Случващото се последния месец показва, че гражданите в България се смятат от партийните централи за обикновен електорат, който се обгрижва преди избори с гръмки обещания и изядени от инфлацията добавки.

Не разбирам изненадата на политиците от „протеста на ценностите“, който излезе по улици и площади на 14 юни и продължава да се увеличава и да набира участници.

Някои го нарекоха „протест на духа, не на стомаха“. Протестира се не заради високи сметки и бедност, а заради политическата система на статуквото, евтините партийни номера, кресливи политици.

Семейства, млади, стари, кучета, академична общност, студенти, преподаватели излязоха на площадите.

Всеки протест е смислен сам по себе си,

днешният показва единство и солидарност срещу монополите, сметките, ценностите, идеите

Протестът има своя култура (вижте отпадъците – бутилки и кенове, се събират около кофите за боклук), хореография – цигулари, гайдари, танцуващи. Дъждът сприятели протестиращи, които се криеха под един чадър и викаха заедно срещу мафията и олигархията.

Без да осъзнават с излизането на площада,

протестиращите вече правят политика

Истинска политика, в която се обяви за ценности, морал, етични норми. Последните години тези думи бяха изтъркани от лицемерието на безпринципни съглашения, корумпирани политици и висши чиновници и магистрати.

Протестиращите правят истинска политика от площада и трябва да продължат със своите действия. Необходими са нови изборни правила. Не е сигурно дали настоящият парламент може да ги осигури.

Вече някои партии извън парламента (като ДСБ например) обявиха, че това Народно събрание е с изчерпано доверие и трябва да си ходи. Как обаче ще се промени системата, ако се репродуцира със същите правила за участие в държавното управление?

 Участниците в тези протести са различни. Те имат и културата, и опита да настояват и да предлагат промени в различните наболели сфери на обществения живот. Някога един депутат си позволи от парламентарната трибуна да обяви, че в парламента е „елитът на нацията“. И, разбира се, греши,

защото елитът на нацията днес е на улицата

Той трябва да настоява освен за нови изборни правила и за нови правила на медийния пазар, нови правила при разпределянето на публичните финанси (за образование, социални грижи, здравеопазване и т.н.), за нови правила в съдебната система.

И най-вече да се гласува. Ниската избирателна активност налива вода в мелниците на големите партийни централи. Отказът от участие в изборите води до липсата на алтернатива.

Отвратените да правят политика, защото тя не е мръсна дума. Тя беше превърната в такава, защото е изгодна за статуквото. Мръсни са героите на сцената…

 Писано за в. Сега