Tag Archives: ДПС

Опорни точки за „опорните точки”

Карикатура: Чавдар Николов (в. Преса)

Ако нещо не ти харесва, наречи го „опорна точка”. Ако не си съгласен със своя противник или не го харесваш, обвини го, че прилага „опорна точка”. Тя се ползва като силен аргумент, но често е изпълнена с невярна информация или полуистина от раклата на конспирацията.

Конспиративното мислене е силно със своята убеденост в ситуации, когато пълната информация липсва и въображението на слуховете създава своя фокус и рамка. „Фокусът” и „рамката” трябва да съдържа познати, преживени истории от миналото или настоящето. Това са проверени, работещи мисловни схеми, в които трябва да има нещо легендарно – бульон от истина и фикция. Те отключват последователно емоция, реакция, действие.

Времената на големи промени, наричани с нищо незначещото „Преход”, изобилстват от подобни „преживени истори”: куфарчета, приватизационни сделки, първият милион, Държавна сигурност… Фокусът винаги си служи с факти, макар и избрани – те са като парчета пъзел. Затова и образът никога не е цял, а мъгляв, но затова пък емоционално убеждаващ.

Първите обвинения за използване на опорни точки се появиха през 2013 г., когато „изтекоха” документи на централата на БСП до депутати, които трябвало да коментират протестите срещу кабинета „Орешарски”. Някои от опорните точки гласяха:

„През целия ден и вечерта на 12 ноември едва ли са протестирали повече от 1600 души.

Организатори – Бойко Борисов, Цветанов, кръга на „Котараците”, „Титаните” от чистотата.
Рушене, дърпане и бутане на загражденията. МВР издирва извършители на хулиганските и вандалски прояви. Не може да бъде наречен студентски „протест“, защото най-вече самите студенти обявиха, че се прибират в Университета.”

 

През годината на протестите опорните точки създадоха линия на разделянето. Повтарянето им се превърна в мантри на самозаблуждението, но и нещо неоспоримо, макар и на повечето опорни обобщения мястото им да беше при бележките под линия – само за цвят в общия поток от думи. „Не искаме туй, за да дойде онуй”, подскача като пумпал лозунг от „хероичната 2013-та”. „Онуй” в момента е на власт, а лозунгът е забравен.

Оттогава насам опорните точки имат силата на заклинание

Практиката при използването на „опорната точка” показва, че винаги трябва да има враг. Врагът гради идентичност: Ти си това, което не е Другият.

„Мога да кажа, че Реформаторския блок не прежда с власт, а с отговорност”, ще отговори Радан Кънев (ДСБ) на обвиненията на БСП, ДПС и коалиционния партньор Георги Първанов (АБВ), че реформаторите злоупотребяват с политически назначения в държавните структури.

Залпът от „опорни точки”, които изстреля Кънев срещу движението на Доган преминаха под различни обобщения като: „монополът на ДПС е разрушен”, „мафиотско лице на ДПС”, „да започнем отлепянето на кадрите на ДПС”. Оратори на формацията пък ги нарекоха: „Деформатори!”.  „Защо вместо Господ провиждате Бойко Борисов? Защо преяждате с власт по време на Великденски пости?”, попита и Мая Манолова. А Радан Кънев й отговори, че не кадруват, а „чистят държавата”.

„Каква бурна реакция предизвика декларацията на 17 декември от името на Патриотичния фронт, че ДПС узурпира правото на единствен представител на циганския етнос. […] Обединените соросоиди, хелзинкски мафиоти и треторазредни депесарски доносници нададоха вой до небесата. България е изправена пред пропастта на етническа криза”

(Валери Симеонов, 11.03.2015 г.)

 „Трябва ли да сложа днес символа еврейска звезда на ревера си, за да придобия конкретен образ в представата ви за ДПС като за новите евреи на България в 21 век?”

(Лютви Местан, 11.03.2015 г.)

 

 

Опорната точка като „ответен удар”

Политическият рефлекс изисква винаги да завършваш с „опорната точка”. Ответен удар, използвайки слабостта на противника, но и силата и енергията на неговата атака. В зависимост от контекста, кажи, че „опорната точка” идва от:

1) БСП и ДПС;

2) Костов, Доган и други лаборанти;

3) КОЙ;

4) Ресторант „Монтерей“

5) Библиотекарите;

6) Сорос;

7) Путин и Кремъл;

Всички използват „опорни точки”. Те винаги са били част от политическия пейзаж. И няма ляво, няма дясно: има умни и глупави. Ти, от кои искаш да бъдеш?

Опорни точки вдясно

НАТО, Путин, Станишев, Сталин, троянски кон, Терминал 2, свобода, нашите деца, качество срещу количество, Държавна сигурност, „Белене”, „Южен поток”, болшевики, комунисти, червени боклуци, енергийна мафия, евразийски съюз, руски сателит, задкулисие, нов морал, олигархия, мафия, комисари на подмяната, обръчи от фирми…

 

Опорни точки вляво

Приватизация, Вашингтон, НПО, донори, бунтът на ситите, шпицкоманда, експертите на прехода, костовисти, типинг-пойнт, соросоиди, либерал-фашисти, окупатори, задкулисие, нов морал, олигархия, мафия, Костинбродски сценарий…

 

Вашият коментар

Filed under Публикации

Задушливата прегръдка на плаващото мнозинство

„Вие така ли виждате този въпрос – под формата на търговийка?“
Борислав Борисов, председател на парламентарната група на АБВ, (24.02.2015 г.)

„Сделка няма да има. Ние имаме принципна и последователна позиция, която на този етап не виждам какво може да я промени. Може да я променят само аргументи по същество, управленски аргументи. Не ни притесняват заплахите за нови избори.“
Георги Първанов, председател на АБВ, (24.02.2015 г.)

„Мен не ме е страх от бюджетен дефицит, ако е свързан с разходи за инвестиционно проектиране и разходи за икономически растеж. Страх ме е от разходи, които ще потънат в пясъка, без да има икономически растеж и подобряване на живота на гражданите. Условията, които поставихме дотук, получиха удовлетворителен отговор“.
Борислав Борисов, 25.02.2015 г.

„Парламентарната ни група, може би заради лошата комуникация между нас, е решила в 12 без пет да подкрепи дълга. Това е станало въпреки мен. Оценявам това гласуване на парламентарната ни група като сериозна политическа грешка.“
Георги Първанов, 26.02.2015 г.

Заявената оставка на лидера на АБВ Георги Първанов ще има различни прочити. Може да е ход на оправдаване на политическата сделка – нещо като „публичен катарзис“ – групата гласува в подкрепа, а лидерът влиза в ролята на принципен и предсказуем. В този случай намерението за оставка ще премине под сюжета на „умиване на очите“, един вот на доверие с предизвестен край.

Но е възможно Георги Първанов да осъзнава, че е загубил контрол върху депутатите на АБВ. Тогава заявената оставка се превръща в едно възпитателно решение, с което да дръпне юздите на парламентарната група. Но и на вицепремиера на партията – Ивайло Калфин, който в сряда имаше ключова роля за обрата – даде знак, че ако не бъде гласувана ратификацията на дълга, ще освободи поста.

В пленарна зала Калфин заяви, че при начина, по който се води дебатът за ратификацията на договора с банките, поставя въпроса доколко самият той може да бъда ефективен към правителството. Поставил същият въпрос и към премиера Бойко Борисов. Но и да не забравяме, че ако не беше Първанов, Ивайло Калфин никога нямаше да напусне БСП, т.е. той никога не би направил нищо без знанието на лидера си.

От тук притесненията на Първанов, ако има такива, може да стигнат и по-далеч – в осъзнаването, че Борисов е овладял контрола върху парламентарната група на АБВ и дори има влияние върху вицепремиера им. Заместник-председателят на групата на АБВ в парламента – Кирил Цочев, изрази изненада от хода на Първанов: „Ние не сме предатели. В АБВ сме хора с разум и сме за стабилно управление“.

Макиевелисткият прочит на формулата на „плаващите мнозинства“ предполага
Бойко Борисов да създава скрити влияния

в парламентарните групи. Тази формула се утвърждава като основен механизъм на ГЕРБ да управлява в условието на парламентарно малцинство. Видяхме как спорната реформа в пенсионната система обедини ГЕРБ с ДПС. Движението на Доган „изненадващо“ гласува подкрепа и за ратифицирането на дълга от 16 млрд. лв. „Отлюспените“ депутати на „Български демократичен център“ също често гласуват за управляващото мнозинство. Цветан Цветанов пък им благодари.

Стратегическите ходове на плаващото мнозинство показват, че ГЕРБ нямат нужда дори от подкрепата на формации като Патриотичния фронт, които участват с „подписи“ в управлението. Борисов даде знак, че винаги може да намери подкрепа, ако му е нужна. Появата на конгреса на движението на Татяна Дончева едва ли е случайна. Георги Първанов си позволи ревност с думите: „Като се харесват, да се целуват, да се вземат“.

Ходът с „оставката“ на лидера на АБВ показа и
лицемерния компромис в управленската коалиция

Създаде условие за появата на мазни петна. „Оставката на Георги Първанов е най-хубавата новина. Пада ми голямо гайле от душата. Работата ми с Георги Първанов бе голям компромис от моя страна. Много ми е било трудно да обяснявам на хората като ме питат: „Радане, какво правиш с Гоце?“, заяви съпредседателят на Реформаторския блок Радан Кънев. Умишлено обаче Кънев отбягва коментарите за общите действия с ДПС. По време на гласуването на дълга Кънев дори благодари на движението за подкрепата. Подкрепа, която реформаторите получиха и за „реформиране“ на съдебната система.

Стратегията беше внесена от правосъдния министър Христо Иванов (излъчен от РБ) и приетата от внушително парламентарно мнозинство, в което участва и БСП и ДПС. Абсурдът отива още по-далеч, когато се припомни, че Реформаторският блок обявява ДПС и депутата Делян Пеевски за „октопода“, който е овладял съдебната власт. Движението на Доган „спаси“ ГЕРБ и Реформаторския блок в запазването на плоския данък през ноември 2014 г. Все ключови гласувания.

Управлението на „плаващото мнозинство“ се очертава като смъртоносна прегръдка на Бойко Борисов. Реформаторският блок ще се гъне във все по-неудобни обяснения за компромисите, които прави, за да участва във властта. Местните избори ще засилят противоборството между формациите в блока – тази надпревара обслужва идеално властелина „вдясно“ – ГЕРБ. ДПС не изненадаха с формулата си – „дори и в опозиция, винаги с властта“.

Така че ходът с оставката на Георги Първанов може само да вдигне рейтинга му. Но това, което е по-важно: Бойко Борисов показа на всички, че няма незаменими партньори.

Текстът е писан за в. Сега. 

Вашият коментар

Filed under Публикации

Парламент на загниващия обществен авторитет

Изборната кампания /септември 2014 г./ премина под знака на предизвестените победители, липсата на дебати за управленски програми. Една кампания, от която не произлязоха нови решения за излизане от политическата криза, а напротив. Липсата на идейна и управленска алтернатива предреши избора, превръщайки кампанията в ритуал за предване на властта в модерната демокрация.

Всичко това създаде силна демотивация, непризнаване на легитимността и авторитета на институции и политически организации. Ниската избирателна активност изстреля малки формации с твърди ядра, намалявайки силата на по-големите. Как обаче да бъде възстановен общественият авторитет на политическото?

Промяна в ход – преговори за споделена отговорност

Самоувереното настъпление на ГЕРБ – най-голямата политическа сила към този момент, промени послания и диалогичност в своя ход. От категоричният императив с искане за цялата власт – “само ние може да изведем държавата от кризата”, през кабинет на малцинството, подкрепян от плаващо малцинство на споделения интерес, до коалиционно управление на “споделената отговорност”.

Идващата седмица на преговори, инициирани от най-голямата политическа сила, която ще получи и конституионното право да сформира кабинет, ще бъде сериозно предизвикателство за диалогичността и способността на политическите лидери да постигнат съгласие при взаимни отстъпки.

В 42-рото Народно събрание бяхме свидетели не само на упадъка в доверието на парламентарната институция, но и на тежък процес на делегитимация на политическите решения – отказ за признание. Общото и на моменти категорично обобщение на понятието “задкулисие” се превърна в сериозна присъда, изречена не само от участници в политическия живот, но и от гражданските групи, които излязоха на протест срещу моментното властово статукво.

Възстановяване на обществения авторитет

В този смисъл всички участници в политическия живот на 43-тото Народно събрание и тези, които ще изпълнят със съдържание, политики и възможности изпълнителната власт, са изправени пред сериозното предизвикателство:

– първо да получат широко обществено признание;

– и втори път да се борят за доверието на избиратели и отделни граждански групи.

Доверието е сърцевината на обществения авторитет (по Барбара Мистрал), който трябва да изгради бъдещото политическо управление на държавата. Коалиционната политика изисква:

–          предсказуемост на партньорите;

–          изграждане на навици и рутина.

–          сплотяване под вигвамите на властта ( заявиси от способността на големите политически формации да споделят лидерството);

–          солидарност и търпимост;

–          признание за равноправие и легитимност.

Публичната дипломация

Ефективен подход за поставените страгически задачи за възстановяване на институционалния имидж на политическия елит е използването на публичната дипломация и комуникация за постигане на разбирателство, въздействие и промяна на трайни нагласи.

Публичната комуникация търси диалог. Това е процес на информиране между всички участници в публичния дебат. Превръща се в основа за генериране на взаимно признаване и изграждане на доверие.

Публичната дипломация се основава на прилагането на двустранния информационен модел на комуникация, при който двете страни  запазват своето достойнство. Тук става въпрос не само за бъдещи политически участници в коалиционни преговори за сформиране на нов кабинет, но и диалогичността между политици и граждански групи, синдикати и бизнес. В този процес търсенето на диалог – различните, контриращи се позиции, се превръщат в платформа за постигане на общи цели и намерения с „взаимни отстъпки”.

Търсенето на интерактивни подходи е основа на двустранната комуникация, която се опитва да очертава темите в новия обществен дневен ред – важните политически и управленски приоритети, които ще изградят идентичността на бъдещата коалиционна власт или образът на опозицията.

Двустранната комуникация е и ефективен инструмент за приемането на решения с консенсус – изковаване на съгласие, основано на общоприети ценности и норми (тук конформното поведение на „скрити групи” на малцинството е изолирано, за разлика от приемането на решения с единодушие – доминация на мнозинството).

Механизмите на публичната дипломация са в основата не само на комуникацията между отделните държави[1], но и при решаването на вътрешни за държавата проблеми. Стимулирана от новите технологии и информационни канали, социални и културни различия, атомизацията в обществото се задълбочава, оформяйки различни групи по интереси.

Още в началото на 90-те години на XX в. Бено Зигницер и Тимъти Куумс анализират комуникационния модел на публичната дипломация [виж 1]. Концепцията запазва „двупосочния модел на комуникация” на Джеймс Груниг, чиято основа е наличието на диалог в общественото пространство. Тези модели търсят реален публичен дебат, информираност, която създава доверие между участници в комуникацията. Установяването на траен обществен консенсус се превръща във видим индикатор за успеха на публичната дипломация.

Разбира се, възможните рискове за участниците в коалиционните преговори са загуба на идентичност и доверие. А механизми за преодоляването на тази опасност е разговорите да бъдат публични и с широко участие на представители на медии, политически организации, граждански сектор и бизнес.

Сценарии с повтарящи се сюжети

Не бива да се забравя, че социалните и културни трансформации, вдъхновени не само от вътрешни размествания, но и от натиска на глобалните промени, включват в процеса на взимане на решения в управлението на държавата и различни граждански, често неформални обединения и движения.

Сегашният първи мандатоносител – ГЕРБ, освободи кормилото на властта след граждански протести (февруари 2013 г.). Следващият кабинет на БСП (май 2013-август 2014 г.) също беше подложен на натиск от площада. В този смисъл големите политически сили в парламента са в тежък процес на делегитимация сред широката общественост. А смяната на властовото статукво се превръща в сценарии на протестен натиск отдолу с повтарящи се сюжети.

Текстът е публикуван в Контекст (Институт за стратегическо управление и комуникации).

1) Signitzer, H. Benno, Timothy Coombs (1992). Public Relations and Public Diplomacy: Conceptual Covergences. In: Public Relations Review, 18(2):137-147.

Вашият коментар

Filed under Публикации

Политическа кампания без политики

Когато политиката без политики се превърне в доминиращ фактор в изборната кампания, се раждат ефекти на безпомощност и дори предизвестен резултат. Нови висини на политическата комуникация с избирателите, неочаквани обрати на преференциите и окупационни напъни за влизане в новините очертаха рамката на „безмълвната кампания“ за 43-то Народно събрание.

Отказът на големите формации
да участват в дебати

за бъдещето на страната показа, че битката ще се води не за идеи, а в мобилизацията на твърдите ядра. Все по-отчетливо се вижда, че кандидатите за народни представители не успяват да формулират значими обществени проблеми, да ги посочат и да дадат решения. И разчитат на популизъм и Пи Ар събития с евтин сюжет. Националистите на Боян Расате окупират ЦИК, „новият политик“ Николай Бареков „затвори границата“ с Турция.

Изобщо комуникацията с гражданите се е свела до елементарното разбиране за това

да влезеш в новините

или да се харесаш. В провинцията партийните мероприятия завършват с кебапчета, бира и попфолк, в столицата „хайверената десница“ представя своите кандидати на елитарно рандеву с бяло вино и хапки с прошуто.

Локум, бонбони, карти за игра с партийните символи, захранват любовта на избирателите на ГЕРБ и ДПС. Кандидати на Реформаторския блок и АБВ обещаваха билети за мача „Лудогорец“ – „Реал“ (Мадрид) само за да бъдат забелязани. Трети, току що завършил, без ден трудов стаж, се закачи за полиграф, за да докаже, че не е корумпиран.

Изборната комуникация
става все по-бездарна и отблъскваща

И докато плакатният 3D образ на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов те следва с поглед, то БСП и „Зелените“ показаха истински триумф на въображението. „Червените“ пуснаха в интернет клип, в който пенсионер си „прави“ филия с олио и пипер и завършва: „Искам да живея достойно.“ А „от нищото“ се появява изпънат холограмен образ на кандидат за депутат, който обещава, че ще работи за справедливи и достойни доходи. В един от клиповете си 2-ма „зелени“ си купуват от една баба 23 кила домати, като питат дали не са ГМО, а в друг – осъждат на 23 години затвор закачулен дървосекач.

Неуспешният опит да се яхне недоволството срещу увеличението на цената на тока показа, че политиците се пързалят по-скоро върху емоциите на избирателите. Да чухте смислен разговор по темата? Опитът за яхване премина в гротеска с „падане от ниско“ – нито откосите на Волен Сидеров, нито доскорошните управленци в столичната листа на БСП успяха да задържат вниманието върху себе си.

Битката за преференциите

се превърна в индикатор за вътрешнодемократичната атмосфера на партиите. Такава борба няма да видите в ДПС и ГЕРБ. Но знаковата роля на преференциалния вот беше засилена и от коалиционния характер на участниците в изборите. Реваншизъм и самодоказване се наблюдават сред кандидатите на формациите в Реформаторския блок. Преференцията засили надпреварата и дори може да предизвика добри резултати в привличане на по-широки симпатизиращи кръгове, извън твърдите ядра на коалиционните партньори.

Политиката без политики затвърди
усещането за предизвестен резултат

Не само липсата на дебати по проблемите в държавата, но и разказите на социологическите прогнози очертаха имената на евентуалните бъдещи участници в 43-рото Народно събрание. Водещи медии затвърдиха това усещане. В последната седмица „Нова телевизия“ прави серия от интервюта с петима (!?) политически лидери. Другите явно остават „зад борда“.

Дори предчувствието за предрешен резултат – коалиция ГЕРБ – РБ, изречена в началото на кампанията от Радан Кънев (ДСБ), се превърна в самоизпълняващо се пророчество. РБ не излезе от оправдателния режим как ще управляват с ГЕРБ.

Излъченият вече победител – партията на г-н Борисов, коронован от социологически сондажи и медийно внимание, превърна предизборната кампания в увертюра. Някакъв задължителен за политиците ритуал, но явно отегчителен за тях самите. Лидерът на ГЕРБ дори засили своята командна роля чрез игра на страхове, надигащ се апокалипсис, ако партията не получи парламентарно мнозинство.

Това отблъскващо отегчение се превръща в силен демотивиращ фактор за участие в политическия живот на големи групи от граждани, които смятат негласуването за наказателен вот. А всъщност смисълът е в самото гласуване, дори за малки партии и коалиции.

Защото най-важното ще се случи не в неделя, а след 5 октомври. И колкото са повече легитимните участници в политическия живот, толкова по-контролируеми ще бъдат предизвестените победители.

Публикувано в Dnevnik.bg

Вашият коментар

Filed under Публикации

Искащите „нов морал” политици – да започнат от себе си

Фотограф: Анелия Николова, dnevnik.bg

Фотограф: Анелия Николова, dnevnik.bg

Българският политически светоглед все повече намира оправдания в максимата: „Политиката е изкуство на възможното”. Едно нескопосано извинение, което се „преживява” от различни партийни функционери, които хем се опитват да се разграничат един от друг, хем и не искат да изгорят всички мостове за похода към властта. Политиката на „отворените врати” обаче ражда големи чудовища – непредвидими коалиции на „националното единство”, които се превръщат в съюзи с размита отговорност.

„След изборите ще видим” – отговори преди дни лидерът на „България на гражданите” Меглена Кунева на въпроса дали Реформаторският блок би се коалирал с ГЕРБ. Добре де, ако извънпарламентарната опозиция говори за „нов морал” и нови правила в политиката, не е ли редно първи да даде пример? Някои ще кажат, че

коалиционното управление е чудесен модел в търсенето на „обществен консенсус”

 Да, сама по себе си демокрацията е управление, в което се търсят успешни „моделите на съгласие”. Когато се постига взаимно разбиране между различните групи в обществото, когато мнозинството и малцинството намират език за постигане общи цели.

Това е валидно, особено в ситуации на силна атомизация, социално парцелиране, когато разстоянията между отделните групи са толкова видими: „бедни-богати”, „образовани-необразовани”, „работещи-безработни”, „млади-стари”…

Политическата криза в България може да се обясни чрез този неработещ „модел на съгласие”, за който говоря. Припомням един изтъркан пример.

Егоцентричната патология

на най-голямата парламентарната група в 42-рото Народно събрание създаде прецедент. Партия ГЕРБ, която безспорно спечели извънредните избори (вкара най-много депутати в парламента) не успя да формира управляващо мнозинство, а се превърна в опозиционно мнозинство.

Невъзможността на партийния елит да генерира широка обществена подкрепа обрича българския политически живот на коалициионно управление. В момента се наблюдава едно „съшиване” на нови „политически завивки”, които ще топлят тялото на властта. Най-голямата парламентарна група не успя да сформира кабинет.

Управляващите са оформили коалиция на

нелогичното политическо съжителство

на национал-патриотизъм, социал-капитализъм и етнически-корпоративизъм. Извънпарламентарната опозиция най-накрая реши да слепи парченцата на домашната посуда, потрошена от вътрешно-семейни драми на автентичната десница (получава се керамика с причудливо смесване с бивши министри на кабинета „Станишев”, сиви кардинали от движението на Доган).

За някои политически формирования, окрилени от протесните нагласи в обществото, разочарованието и омерзение към настоящето управление е толкова силно, че „произвеждат” очаквания за „нов курс”, „нов морал”, възвишение на ценностите в политическото управление. Редно е обаче, стремящата се към властта опозиция, чрез свикване на предсрочен вот, да заяви още от днес с кой и как ще си сътрудничи в един бъдещ кабинет.

В този смисъл Реформаторският блок да си каже

дали иска сам да влезе в парламента; дали иска да управлява самостоятелно, а ако не събере достатъчно мнозинство, с коя друга политическа формация би се коалирал? Изглежда, че мятаме тигана без да знаем какво ще пържим в него, но когато говорим за „нов морал” трябва да започнем от себе си.

Каква е позицията на Реформаторския блок към управлението на ГЕРБ, което първите две години беше подкрепяно от сестринските партии в Европейската народна партия. Формацията на Иван Костов не само, че валсуваше по десняшки в парламента, но излъчи, макар и „разграничено” заместник-министри в кабинета „Борисов, а някои станаха и дипломати.

Като се говори за „нов морал”

да направим равносметка за самите себе си

Ако ГЕРБ са готови да оттеглят политици със спорна репутация, то реформаторите от кого ще се лишат? Каква им е саморефлексията за еврокомисаря, излъчен от кабинета „Станишев”, за министъра, който „разваляше седенки” със бившия си колега, сега премиер, за „старите муцуни”, свързани с кабинета „Костов”.

Страната се намира в среда на натрапчиво усещане за изборна кампания.

Ако има настойчиви искания за избори „тук и сега”, то не е ли редно да покажеш алтернативата на „управлението на задкулисието”. Кой ще води листите на реформаторите – това е въпрос, който засяга не само парламентарните, но и сигурните за май 2014 г. избори за европейски парламент.

Ако протестиращите искат „нов морал” в политиката и погледът им е устремен към сегашната власт, то нека поне опозицията да изпълни очакванията на площада. И да го направи сега.

Настоящото поведение на всички активни участници в политическия живот показва противоречиво „искрено двуличие”, което ще доведе страната до „избори до дупка”, до пълно омаломощение. И ако някои си мислят, че това е процес на очистване – жестоко се лъжат. В тази игра ще спечели този, които има най-много пари и може да носи на бой.

Вашият коментар

Filed under Публикации

Назовете най-сетне поименно мафията и олигархията

Тази година се наместиха удобно две думи в гражданската и политическа реч: мафия и олигархия. Мазно, лепкаво значение за управление на задкулисието, облагодетелстване на кръгове, симбиоза на медии-власт-политика, институционализиране на престъпността… За съжаление обаче това са само послания, които хвърчат от уста на уста подобно на „фехтовка с вятъра“. Намеренията са едно, действията – друго. Въпросът „Кой предложи Пеевски“ е фундамент, но вече не е актуален. Въпросът е кой първи ще започне да говори с имена и факти.

Замерянето с обвинения между политици и обществени фигури, замесени в кризата на управлението, в която е затънала България, вече започва да се превръща в сериал с очакван край. Уморително представление, в което всички знаем кой нарича себе си „добър“ и кои са лошите. Противоборството между две медийни групировки дори роди симпатичния етикет за „по-добрия олигарх“.

Един банкер и един финансист разменят заклинания за морал, а двамата заедно са се превърнали в „мезе“ при всеки лют спор по темата за това кой управлява България. За съжаление ролята на „тъпото копеле“ остава за безпомощния зрител на тази престрелка за това кой е олигарх, кой е мафиот, кой се облагодетелства от държавни пари, назначава, натиска конституционалисти.

Интересен феномен е как темата за олигархията

навлиза в речника на политиците. През март 2009 г. лидерът на БСП Сергей Станишев казва в интервю: „Олигархия в България, в смисъла на власт, основана на бизнес, която се слива с държавната и която определя държавната политика, в този смисъл няма. Има богати хора, които се стремят да оказват влияние, но това влияние не е по никакъв начин по-голямо от много други европейски страни, това не е мое мнение, това е мнение на един много високопоставен представител на ЕК, което той сподели с мен.“

В последните месеци Сергей Станишев започна да очертава два кръга – и двата подплатени от корпоративно тяло, защитавано от ариергарда на медийни групировки. Темата за олигархията и мафията обаче започва да прилича на онзи виц за НЛО – всички са чували за него, но никой не го е виждал. Но тези два феномена се свързват с какви ли не сфери.

Политологът Огнян Минчев обяви през май, че „интернет интелигенцията се превърна в неочакван съюзник на олигархичното задкулисие в осъществяването на практическото оперативно мероприятие за отстраняването на ГЕРБ от власт“. Председателят на парламента Михаил Миков обвърза протестите с „енергийната мафия“. Бойко Борисов обяви: „Страната се управлява от олигархична клика, задкулисно, без Орешарски да разбира за какво става въпрос.“ Лютви Местан се разграничи: „Нямам самочувствието на човек, който нито да представлява, нито да е обвързан с олигархични кръгове.“

Президентът Росен Плевнелиев (той самият е обвинен от политическите си опоненти, че е ограден от олигархичен кръг) обобщи: „Да, в България има олигарси.“ Според него „една малка група от хора, която се е концентрирала чрез изграждане на връзки от зависимости – политико-икономически, медийни, и по този начин тя цели само едно – забогатяване за сметка на обществения ресурс“.

Да ви прави впечатление, че никой не посочва имена, фирми, корпорации? Споменават се предъвквани лица, които задкулисието явно бута напред, включително и успелия 33-годишен политик (самоопределението е на г-н Пеевски), заради когото пружината на протеста отново беше навита с нова сила.

Гражданите имат очаквания към политиците и администрацията да започнат да им решават проблемите, а не да участват в кабаретни постановки. От поне три години насам недоволството срещу мобилни оператори, петролни компании, електроразпределителни дружества и сметките за ток, тихото недоволство срещу работодатели, превърнали своите служители в крепостни, всички тези индикатори са показател за надигащото се напрежение в обществото. Трябва да си или безчувствен тип, или късоглед политик, за да не забележиш това тектонично разместване на социалните пластове в обществото.

Всички лица, които вземат решения в държавата,

предпочитат да говорят за всичко, което касае личността им, но не и да се заемат с актуалните обществени проблеми. Превърнаха политиката в „лаладжийско занимание“. Известно е, че има фирми, които се облагодетелстват от обществените поръчки. Държавните пари се раздават на близки до властта бизнесмени, но никой не иска да поеме отговорността и да разплете този възел, който задушава малкия и средния бизнес, подяжда семейния бюджет.

Смущаващо е мълчанието на главния прокурор, който доскоро с охота демонстрираше презентаторски умения. Оказва се, че е словоохотлив само по угодни нему теми. Прокуратурата, Народното събрание, всички разследващи и регулаторни органи, дори и институцията на президента разполагат с достатъчно инструменти, за да започнат да разбиват кръговете, в които са се затворили т.нар. олигархия и мафия. Ще бъде жалко, ако тази важна тема се окаже като предупреждението на Местан: „Разговорът за Делян Пеевски не е в полза на ГЕРБ“. Ще станем ли свидетели на ефекта на петела, който пръв буди селото? И ще се намери ли кой да изкукурига първи имената и фактите за мафията и олигархията в България?

Писано за в. Сега.

Вашият коментар

Filed under Публикации

А след ГЕРБ… накъде?*

Прилича на окопна война, но с предимство. Някой ще каже, че така е било при всички партии, които са имали мнозинство в законодателната и местна власт. Завземането на широката административна територия, поставянето на „свои хора” на ключови места е подмяна в действие, с която се шпикова държавната власт. Съдебна система, Конституционен съд, МВР и специални служби, специализирани агенции – кадровата въртележка е безпощадна към нелоялните. Всички са в тревога, че ГЕРБ имат амбиции за втори мандат. Аз съм в тревога, че се готвят за трети.

Този песимистичен очерк има свое развитие. Какво следва след ГЕРБ и Бойко Борисов, появили се на върха на поредната вълна на популисткото недоволство на народа и очакванията за нов месия. Ездачи на тази вълна бяха и Симеон Сакскобургготски и Волен Сидеров. Да не би да имаше някаква промяна от това?

Силата на популизма се крие в обещанията и леките заигравки

с очакванията на избирателите. Той се плъзга по тънкия лед на високия рейтинг и затова е винаги уклончив и готов да се огъне под натиска на обществените настроения. За съжаление тези настроения често изпадат в „минорни упражнения”. Хората излизат на улицата едва когато „тенджерата с млякото прекипи”.

За истинските проблеми – безработица, ниски доходи, липса на здравеопазване и справедливо правораздаване, липса на перспектива въобще – никой не протестира и не търси промяна. Защото тези понятия са твърде общи – на пръв поглед не ти бъркат в джоба. Но с идването си всеки нов месия размахва пръст и обещава възмездие и нови висини.

А какви нови картини ще нарисува новият месия при положение, че след 2014 г. – когато застъпва новият програмен период на Европейския съюз (ЕС), ще намалеят парите от еврофондовете. Икономическата криза в ЕС и особено периферията на общността, където се намира България, продължава да държи „в ступор” инвестиции, бизнес среда и пазар на труда.

В следващите години ще расте

социалното, демографско и дори етническо разделение в България

Тук работната сила намалява с всяка година. Данни на Световната банка показаха, че след 50 години работоспособното население в страната ще бъде около 45 на сто. След пет десетилетия всеки пети на пазара на труда ще е от ромски произход. В същото време държавната политика не инвестира в иновации, нови технологии, наука и образование. Това лишава младото поколение от избор.

Опозицията и изобщо целият политически актьорски състав продължават да са длъжни на българския избирател. Нито една политическа формация не предлага цялостна визия за управлението на държавата. Нито БСП, нито СДС и ДСБ успяха да излъчат и наложат достатъчно нови лица. Особено левица, която има сериозни апетити да управлява България, се руши като пясъчен замък, независимо от завидната европейска позиция на лидера й.

Новият популистки проект, който връща България на гражданите, привлича стружките на недоволство и предлага нов комисар-месия, издиша всеки ден. Тази

липса на авторитети и визия за развитието на България

отдръпването на българските граждани от политиката, която дълги години беше омесвана в съзнанието на избирателите като „мръсна работа”, услужливо обгрижва статуквото в две направления.

Първо, дори и да има коалиционно управление в идващите четири години (2013 г. – 2017г.), ГЕРБ ще доминира на всички нива на държавната машина. Оптимистичното в този сценарий е, че същите удобни за управляващите лица, които са внедрени на високи постове, имат изменчива природа – те ще отидат и при други.

Второ липсите, за които споменах, разчистват пътя и развиват въображението на политическия маркетинг в производството на нови и нови популистки проекти. Ако има рейтингова скала, която започва от партията на Сакскобурготски, следвана от проекта Атака, ГЕРБ, България на гражданите, новата надежда – Национален фронт за спасения на Българи, ГОРД на Слави Бинев… въображението допълва какво още ни очаква.

И не на последно място – социалната и политическата среда за момента не дават сигнали за появата на нова политическа сила, като тази на ОДС, НДСВ или ГЕРБ, които да заемат широка територия на политическата сцена. Задават се правителства на компромиса и задкулисието, където коалиционната палитра ще се развива под въображението на причудлив импресионизъм.

Предстоящото социално, демографско, културно и етническо разделение сред българските граждани създава условия за появата на крайните настроения на патриотари и националисти. Същите процеси на радикализиране за момента са замразени отляво, където обикновено популизмът се изражда в откровен анархизъм.

Надига се нова вълна на млади граждани, които се страхуват от политиката

Замерянето на институциите с домати, протестите на Орлов мост, които имат по-скоро игрови характер, държат властта нащрек и служат за относителен регулатор на безумни действия и лобистки политики. Там бушуват сили с потенциал за ново начало. Нужна е единствено концентрация и „силата на безсилните” ще намери своя устрем.

През 17 в. английският поет Джон Дън пише: „така че никога не питай за кого бие камбаната; тя бие за теб”. Днес месинговото й ехо заглъхва с поредния месия и неговия ожесточен популизъм в действие.

*Текстът е писан през ноември 2012 г.

Вашият коментар

Filed under Публикации