Tag Archives: Медии

Мобилизация на страха – по пътя на „Танковете идват!“

„Имам усещане, че слуховете, че се готвим за война, идват от Русия. Източниците на тази информация са едни и същи. Хората, които създават истерия, са едни и същи. Налице е информационен пропаганден център, който иска да създаде паника у хората“

Николай Ненчев, министър на отбраната (3.02.2015 г.)

„И да знаеш, че в Украйна се експериментира с оръжие. И американците, и руснаците са там”, разказва възрастен мъж на своя позната. Ръцете му се събират, за да демонстрира сблъсъка между двете велики сили. Продължава с това, че в София НАТО ще строи център, от който ще се управлява целия военен алианс. Кима в съгласие събеседничката му. Докато възрастните развиваха разказа на страха в столичния трамвай, младо момиче слушаше музика, загледано навън.

Две различни поколения, които има различни разбирания за страхове и хаос. Едното преживяло с детските си спомени ужаса на Втората световна война, с разказите на своите родители за Първата. Поколение, усетило, конформизма и тревогите на епохата на Студената война. И младото, което познава насилието и войната през видео игрите, филмите и телевизията.

Възрастните живеят чрез опита и спомените на преживяното. Младите, свръхинформирани до състояние на мързеливост в интерпетацията на случващото се. Но всички заедно податливи на внушения.

Тревога в медийните камбани и политическа реторика

В последните дни медийни драматизации отново извадиха заглавия за „края на света” и „Голямата война”. Журналисти с тревожни погледи и замаяна походка се поддадоха на политическите интерпретации за мобилизация и военни маневри.

Сутрешни блокове и публицистично-обзорни предавания заляха зрителите с „говорещи глави”, включително и „брадъри” от нашумяло риалити да коментират кризата в Украйна. За ваша информация: повече от 260 хил. статии на български език в интернет ни подготвят за „Трета световна война”.

„Не съм издавал никакви извънредни заповеди за набиране на запасни или на резервисти допълнително[…] Слуховете за готвена мобилизация се разпространяват с пълна сила в цяла България“

Mинистърът на отбраната Николай Ненчев по повод на разпространявана в медиите информация, че за по-малко от два месеца 7306 български граждани се получили повиквателни заповеди за запас. (24.02.2015 г.)

Политици със съмнителна репутация, но с „топлина в очите”, заговориха за война срещу Русия. Времето за изборна подготовка, вдъхнови други да мобилизат твърдия си електорат с внушения за натовски танкове. Шабла беше определена за стрелкова площадка срещу Кремъл.

Совалките на държавния секретар на САЩ Джон Кери, фронтовашките изказвания на заместничката му Виктория Нюланд за създаване на „линия на свободата”, и визитата на шефа на НАТО – Йенс Столтенберг, дадоха аргументи на притесненията.

Институциите се поддадоха на провокаците, като извън всякакви норми на дипломатическия протокол, обвиниха директно Русия в намеса във вътрешните дела на България и всяване на страх. За да обобщи ученията на НАТО през 2015 г. на територията на България, военният министър Николай Ненчев дори обърка 14-те „натовски танка” с „няколко десетки”.

Още в началото на февруари Ненчев видя център в Русия, който „пуска слухове“. В края на месеца, когато се отчете за 100-те дни работа министърът отново повтори, че такъв център съществува. Подобен тон поддържа и външният му колега – Даниел Митов, който сравни с криминално деяние говоренето против НАТО.

БСП е против въвличането на България в организирането на военни действия срещу Русия!

БСП е против разполагането на тежко въоръжение на територията на Република България!

БСП настоява българското правителство да отстоява позиция за прекратяване на санкциите срещу Русия!

Из декларация на БСП (10.02.2015 г.)

БПС, които инициираха протести пред сградата на президентската администрация под мотото „Искаме мир, а не война” и „В Европа, но никога против Русия”, бързо забравиха, че само преди година НАТО имаше не по-малко от 70 учения на територията на страната. Забравиха и това, че военният министър на кабинета „Орешарски” – Ангел Найденов, лично допускаше военни кораби на алианса да навлизат в черноморски води.

Образът на спасителя

Но тук не става дума за Русия или Америка, България е избрала своя европейски път. От десетилетие е член на НАТО. А за податливостта на народонаселението към слухове и социални паники. За липсата на доверие в институциите (отдавна преминало критичния минимум), дефицит на балансирана позиция и отговорно поведение от страна на политиците, които търсят временна изгода от ситуацията.

Политиците „обичат“ да създават кризи, да страхуват и плашат, да говорят с апокалиптични рефрени – така създават образа си на спасители. Те са грижовни, плашейки.

„Държавата се срина, хайде пак да дойде селянчето от Банкя и да изтегли каруцата“

Премиерът Бойко Борисов за себе си по време на Шестия зимен университет на Младежи ГЕРБ в Сандански (21.02.2015 г.)

Хибридната истина

Всъщност истерията за военна мобилизация на запасняци и резервисти, координационният център на НАТО в София, усилващите се ефекти на информационната война около кризата в Украйна, са още един пример за мащабите на паника, които могат да обхванат българското общество. Такива видяхме и миналата година по време на банковата криза. Ще виждаме и още.

Защото все по-често основния похват на пропагандата намира място в умовете на хората: „истината, само истината, но никога цялата”. Вина, която няма да бъде призната… некомпетентност, която намери традиционно убежище у медиите.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Публикации

Автоцензурата – усещане за сигурност в непредвидима среда

Автоцензурата е част от проблемния репертоар на журналистическата етика. Но и често е пренебрегвана като елемент без особена тежест върху общата картина, за разлика от фундаментални теми като: свобода на словото, език на омразата, конфликт на интереси, право да бъдеш информиран, обективност… Автоцензурата (self-censorship) обаче притежава свои особености, нюанси и различни проявления, които не са свързани единствено с „журналистиката на дълга” (деонтологията), но и с особеностите на лични усещания, медийна (организационна) и социална среда.

Автоцензурата се различава от традиционните разбирания за цензура с това, че е проява на отделния журналист, който сам си налага ограничения в професионалната практика. Ако общите разбирания за цензурата в журналистиката и свободата на словото я определят като предварително ясни забрани по една или друга тема, то автоцензурата е форма на самоограничения (смълчаване), които се прилагат в лични, интимни журналистически практики.

През 2000 г. задълбочено проучване на американския авторитетен институт Pew Research показва, че 40% от анкетираните журналисти са обект на натиск от страна на рекламодателите. Те оформят своите журналистически материали според интересите на компаниите .

В скорошен доклад на Мрежата по журналистическа етика (Ethical Journalism Network) се казва, че водещите медии в Турция все по-често си налагат „приятелско отношение” към политиците и бизнес връзките в страната. А в страни като Китай, Иран, Северна Корея, Мексико, Филипините, Пакистан, критичната журналистика е преследвана и дори често обект на покушение. Това принуждава работещите в медиите да си самоналагат ограничения и да пропускат отразяването на важни за обществото проблеми.

Самоналагането на ограничения е свързано и с прилагана „индиректна цензура” от страна на политически, институционални, бизнес или други властови авторитети. Според доклад на Център за международна медийна подкрепа (CIMA) и Световната асоциация на вестниците и издателите (WAN-IFRA) индиректната цензура (soft censorship) се изразавява в „награждаване” на медии, които отразяват положително държавната или корпоративна политика и „наказване” на тези, които я критикуват. Властта решава дали да „поощри”, да приложи ограничения при финансиране и разпределение на рекламни бюджети или държавното субсидиране. Тази форма на индиректна цензура създава масова автоцензура.

През 2013 г. Асоциацията на европейските журналисти – България, провежда онлайн допитване за свободата на словото, в която участват чрез имената си, а и анонимно, 169 журналисти. Изследването описва „култура на натиска” в българските медии, индиректни и директни намеси. Най-често срещаният тип натиск, според журналистите ( близо 70%) е индиректният натиск отвън, упражняван от работодатели и собственици, услужливо защитаващи интересите на приближени до тях политически и икономически субекти.

В условията на различни ситуации могат да бъдат видени характерите на различни прояви на автоцензура:

лична (егоцентрична);

на груповия натиск („стадна журналистика”);

на редакционната политика.

Лична автоцензура

Понякога, в професионалното поле, личната автоцензура е предопределена от индивидуалните социално-психологически качества, култура и възприятия за света. Поведение „в сянка”; страх от некомпетентност – да не напишем нещо, което „да ни изложи”; „copy-paste” журналистика на събитийното възпроизводство, без въображение…

Автоцензурата в медиите може да бъде резултат от фактори във външната среда. Тогава се формират послушници на компромиса, възпитавани от малки да мълчат.

 Личната автоцензура – като самоограничение

Възпирането при отразяване на теми, свързани с жестокости, насилие, усилване на страхове, са най-ценни за аудиторията професионални прояви на личната автоцензура. Тогава песроналната отговорност на журналиста – „да мисли за своятата публика”, действа като „предпазен принцип”, който ограничава подборности за случилото се, независимо, че информацията може да породи обществен интерес. Личната автоцензура е силна в своята емпатична природа – журналистът се поставя на мястото на слушателя, зрителя, читателя. И тогава, когато отоговорностт му се бори с рейтинга на интересното, скандалното.

Персоналната оценка на журналиста да разграничава любопитното от обществено значимото е резултат не само от натрупвания в полето на професионалния опит, но и изковани във времето общочовешки качества. Смълчаването на подробности за жертви на престъпление е не само препоръка из нормите на етичния кодекс, но и отговорно самоограничение пред публиката.

Автоцензура на „стадото”

Груповият натиск на професионалната среда може да окаже силни влияния за формиране на автоцензура. Редакцията като организация налага натиск на общността (мнозинството) за конформно поведение и страхове от изолация. Доминирането на мнения в редакцията може да заглуши различни гледни точки по чувствителни теми в областта на политиката, религията, етнически и сексуални различия. „Цеховите схизми” в журналистическите среди превръщат автоцензурата в защитно поведение. То предпазва да не бъдеш осъден от „мнозинството на деня”, което често променя своя състав.

 „Да се харесаш на колегите” е силен ориентир за формиране на „стадна журналистика” особени при взаимно, „ресорно” обсъждане на важните акценти от едно или друго събитие. В този момент – да се приеме от всички присъстващи журналисти, кое е най-важното от събитието, силно подадливи на внушения са младите, неуверени в себе си репортери. Защото те се борят за легитимност и искат да бъдат приети в професионалната общност. В някои редакции младите журналисти се „дресират за поръчки” и не развиват самостоятелно критично мислене.

Младите и новопостъпилите репортери са подложени на значително повече натиск, отколкото колегите им с по-дълъг стаж в дадена медия, се казва и в проучването на АЕЖ за свободата на словото в България през 2013 г.

Практиките на „взаимното разбиране” в съответния ресор са усилвани и от конкурентния стремеж на редакциите „да не изпуснат новината” – тази, която я има и във всички останали медии. Редовният въпрос по време на планьорка: „Ние това защо го нямаме”, създава медиен шлейф от еднообразни информационни събития.

В резултат, публиката остава безпомощна в представите за света, който дават медиите. Самоограниченията в редакцията се влияят от системния характер и професионалните качества на репортера, оперативните редактори и тези, които формират редакционната политика. Тя продължава да бъде най-силния фактор, който влияе върху формирането на автоцензура.

Редакционната политика –

да следваш наративите на издателя 

Редакционната политика е макро-рамката, която определя границите на поведение на журналиста. Тя е важен ориентир за позволеното и действащите забрани. Формира се от сложни взаимоотношения на собственика на медията, редакторите с „последен глас” в определянето на медийното съдържание. Формира се и от бизнесинтересите на издатели и отношенията му с рекламодатели и политически елит. Не бива да се забравя, че освен в интерес на публиката (обществото), с някои изключения, медиите са и бизнесорганизации, които работят за печалба.

Особено силно влияние на властовите авторитети върху журналистите се усеща в малки общности. В непредставително допитване до журналисти от регионалните медии, проведено в началото на 2014 г. около инициативата Харта 2013, се казва, че регионалните издания в България са изключително зависими от местната власт.

Обявите/рекламите на областната и общинската администрация съставляват около 1/3 от приходите на вестника/телевизията/радиото (а понякога и ½) , няма как да се използва сдържан и овладян тон, въпреки голямото желание да се напишат фактите с истинските им имена. А заплахи срещу журналисти в местните издания има значително повече, отколкото към репортерите в София.

Наративите на издателя имат възпитаваща роля в журналистиката: избягваш да пишеш по теми, за които не знаеш откъде духа вятърът… или предварително се осведомяваш откъде духа. Не цитираш хора, които формално са обявени за „неавторитетни”, но всъщност знаеш, че просто ръководството не е съгласно с тях или не ги харесва (симпатиите, също служат за ориентир). Затова и не предлагаш интервюта с такива хора.

Рефлексите на практиката те учат да реагираш бързо за теми, лица, партии и организации, за които вече знаеш, че трябва да се отразяват. Това е форма на автоцензура с устойчиви граници. Особено, когато журналистът се страхува от това да загуби работата си, да бъде финансово санкциониран.

В условията на междуиздателски войни, в които медии се превръщат в плаформа за „правене на политика”, икономическа и финансова нестабилност, кризи в полето на политическото, самоцензурирането създава усещане за сигурност в непредвидимите обрати. Така обаче автоцензурата крепи статуквото, защото всичко извън това означава промяна.

Писано за Асоциацията на европейските журналисти – България.

Вашият коментар

Filed under Публикации

Парламент на загниващия обществен авторитет

Изборната кампания /септември 2014 г./ премина под знака на предизвестените победители, липсата на дебати за управленски програми. Една кампания, от която не произлязоха нови решения за излизане от политическата криза, а напротив. Липсата на идейна и управленска алтернатива предреши избора, превръщайки кампанията в ритуал за предване на властта в модерната демокрация.

Всичко това създаде силна демотивация, непризнаване на легитимността и авторитета на институции и политически организации. Ниската избирателна активност изстреля малки формации с твърди ядра, намалявайки силата на по-големите. Как обаче да бъде възстановен общественият авторитет на политическото?

Промяна в ход – преговори за споделена отговорност

Самоувереното настъпление на ГЕРБ – най-голямата политическа сила към този момент, промени послания и диалогичност в своя ход. От категоричният императив с искане за цялата власт – “само ние може да изведем държавата от кризата”, през кабинет на малцинството, подкрепян от плаващо малцинство на споделения интерес, до коалиционно управление на “споделената отговорност”.

Идващата седмица на преговори, инициирани от най-голямата политическа сила, която ще получи и конституионното право да сформира кабинет, ще бъде сериозно предизвикателство за диалогичността и способността на политическите лидери да постигнат съгласие при взаимни отстъпки.

В 42-рото Народно събрание бяхме свидетели не само на упадъка в доверието на парламентарната институция, но и на тежък процес на делегитимация на политическите решения – отказ за признание. Общото и на моменти категорично обобщение на понятието “задкулисие” се превърна в сериозна присъда, изречена не само от участници в политическия живот, но и от гражданските групи, които излязоха на протест срещу моментното властово статукво.

Възстановяване на обществения авторитет

В този смисъл всички участници в политическия живот на 43-тото Народно събрание и тези, които ще изпълнят със съдържание, политики и възможности изпълнителната власт, са изправени пред сериозното предизвикателство:

– първо да получат широко обществено признание;

– и втори път да се борят за доверието на избиратели и отделни граждански групи.

Доверието е сърцевината на обществения авторитет (по Барбара Мистрал), който трябва да изгради бъдещото политическо управление на държавата. Коалиционната политика изисква:

–          предсказуемост на партньорите;

–          изграждане на навици и рутина.

–          сплотяване под вигвамите на властта ( заявиси от способността на големите политически формации да споделят лидерството);

–          солидарност и търпимост;

–          признание за равноправие и легитимност.

Публичната дипломация

Ефективен подход за поставените страгически задачи за възстановяване на институционалния имидж на политическия елит е използването на публичната дипломация и комуникация за постигане на разбирателство, въздействие и промяна на трайни нагласи.

Публичната комуникация търси диалог. Това е процес на информиране между всички участници в публичния дебат. Превръща се в основа за генериране на взаимно признаване и изграждане на доверие.

Публичната дипломация се основава на прилагането на двустранния информационен модел на комуникация, при който двете страни  запазват своето достойнство. Тук става въпрос не само за бъдещи политически участници в коалиционни преговори за сформиране на нов кабинет, но и диалогичността между политици и граждански групи, синдикати и бизнес. В този процес търсенето на диалог – различните, контриращи се позиции, се превръщат в платформа за постигане на общи цели и намерения с „взаимни отстъпки”.

Търсенето на интерактивни подходи е основа на двустранната комуникация, която се опитва да очертава темите в новия обществен дневен ред – важните политически и управленски приоритети, които ще изградят идентичността на бъдещата коалиционна власт или образът на опозицията.

Двустранната комуникация е и ефективен инструмент за приемането на решения с консенсус – изковаване на съгласие, основано на общоприети ценности и норми (тук конформното поведение на „скрити групи” на малцинството е изолирано, за разлика от приемането на решения с единодушие – доминация на мнозинството).

Механизмите на публичната дипломация са в основата не само на комуникацията между отделните държави[1], но и при решаването на вътрешни за държавата проблеми. Стимулирана от новите технологии и информационни канали, социални и културни различия, атомизацията в обществото се задълбочава, оформяйки различни групи по интереси.

Още в началото на 90-те години на XX в. Бено Зигницер и Тимъти Куумс анализират комуникационния модел на публичната дипломация [виж 1]. Концепцията запазва „двупосочния модел на комуникация” на Джеймс Груниг, чиято основа е наличието на диалог в общественото пространство. Тези модели търсят реален публичен дебат, информираност, която създава доверие между участници в комуникацията. Установяването на траен обществен консенсус се превръща във видим индикатор за успеха на публичната дипломация.

Разбира се, възможните рискове за участниците в коалиционните преговори са загуба на идентичност и доверие. А механизми за преодоляването на тази опасност е разговорите да бъдат публични и с широко участие на представители на медии, политически организации, граждански сектор и бизнес.

Сценарии с повтарящи се сюжети

Не бива да се забравя, че социалните и културни трансформации, вдъхновени не само от вътрешни размествания, но и от натиска на глобалните промени, включват в процеса на взимане на решения в управлението на държавата и различни граждански, често неформални обединения и движения.

Сегашният първи мандатоносител – ГЕРБ, освободи кормилото на властта след граждански протести (февруари 2013 г.). Следващият кабинет на БСП (май 2013-август 2014 г.) също беше подложен на натиск от площада. В този смисъл големите политически сили в парламента са в тежък процес на делегитимация сред широката общественост. А смяната на властовото статукво се превръща в сценарии на протестен натиск отдолу с повтарящи се сюжети.

Текстът е публикуван в Контекст (Институт за стратегическо управление и комуникации).

1) Signitzer, H. Benno, Timothy Coombs (1992). Public Relations and Public Diplomacy: Conceptual Covergences. In: Public Relations Review, 18(2):137-147.

Вашият коментар

Filed under Публикации

Да се простреляш в крака: Пеевски и медийният чадър

При радикални обществени промени тригълникът медии-власт-пари се превръща в обръч, който се върти около кръста на могул. Могулите са могъщи същества, без талия. Този обръч често засяда на кръста им, сраства с него и го превръща във властелин на публичното пространство. „Циркулацията на елита” преминава през неговите ръце – с пръста си сочи кой да се качва или слиза от въртележката на властта.

Израстването на могулите е процес, който първоначално се създава, режисира, контролира, но изпусне ли се, се превръща в „стихия на огледалния образ”, която създава, режисира, контролира…

Българското общество преминава през радикална промяна, защото сме свидетели именно на сравстването медии-власт-пари. Войната между могулите е само видимата страна на готвените промени. Едни разполагат с по-добри позиции, други им се противопоставят, но не в обществен интерес, а заради собствен.

Журналистиката винаги е имала своите „пощенски кутии”

Онези, които са най-близо до властта и службите и със своите „разследвания” често правят услуга на един или друг кръг на задкулисието (изключенията са срамно малцинство). Онези, които са близки с всяка власт или на хранилката на някой корпоративен мастодонт. Тези процеси често са видими и са причината за драстичния спад в доверието в медиите.

Рядко явление е да наблюдаваш това, което се случва в последната година – „властта” и „парите” да вкарат „пощенските кутии” в политиката. Целувката „на живо”, която си размениха Бареков и Петров показва колко дълбоко са се развили разсейките на срастването между властите. Преди близо година политологър Евгений Дайнов написа:

За да има траен ред, властта в модерните страни е максимално разпръсната из обществото. Не само трите основни власти са разделени. Парчета власт има и другаде – в медиите, гражданското общество, местните общности, партиите, църквата, финансовите борси и пр. При тази конструкция властта е изградена като къщичка от Лего – от много парченца, всяко от които си има собствена форма и граници, и влиза на определено място в общата конструкция. Всяко парченце си върши работа в крепежа на цялото, а когато някое парче се счупи, това не срутва всичко. Парченцето се вади, ремонтира – или заменя с ново – и се слага обратно в конструкцията. Тя остава.

Срастването на властите в една власт

е силно опасно за държавността

Това е радикалната промяна, която се опитват различни кръгове да осъществят. Ако преди това беше опитът „Борисов”, днес се случват друг – нецензуриран вариант.  Общото по между им е името на един могул: Пеевски.

При атака, пази се от рекушет!

Мълчалив по природа, днес той направи две големи признания пред услужливата агенция ПИК.

 – Казахте, че сте се виждали често с Цветанов през времето? По какъв повод, искал ли е нещо от вас?

Г-н Цветанов често молеше за срещи с мен в неговия кабинет, а и извън него. Срещали сме се по време на неговия мандат на всякакви места. Молбата му – ще го кажа в прав текст, бе да осъществявам чадър в моите медии над няколко престъпни босове, с които той и Станимир Флоров били близки.

– И какво, вие съгласихте ли се, осъществихте ли такъв медиен чадър?

– Да, сега със съжаление ще призная, че съм оказвал такова съдействие.

   

Да се самопростреляш в крака!

Две признания: притежава медии; осъществява медиен чадър.

Друго е да го чуеш от устата на един медиен могул.

Вашият коментар

Filed under Публикации

Дай ми „опорна точка“, да ти кажа от кои си

За „опорните точки” не трябва да се мисли само като за „сламки”, които дъвчат политиците, за да аргументират своя или да атакуват противникова позиция/поведение. „Опорните точки” са и думи-образи, които кофражират почти всяка теза.

Това е една система, която граничи с инструментариума на пропагандата – тогава, когато се опитваш да промениш мисленето и поведението на другия – не чрез аргументи, изковани с факти (истинността), а чрез смесването на полу-истини с морално-оценъчни заклинания, усилване на страхове и емоции.

Когато се заговори за „опорните точки”, фокусът се насочи основно към политиците и пи-ар агенциите, които ги обслужват. Но в медиите отдавна има такива „опори”. Това особено се отнася за някои анализатори, които не спират да се въртят около оста си и дори можеш предварително да очакваш какво представление ще изнесат (особено, когато левицата поеме държавното кормило).

Та, ето някои опорни точки, които громят властта при „код червено”:

НАТО, Путин, Станишев, Сталин, троянски кон, Терминал 2, свобода, нашите деца, качество срещу количество, Държавна сигурност, „Белене”, „Южен поток”, болшевики, комунисти, червени боклуци, енергийна мафия, евразийски съюз, руски сателит, задкулисие, нов морал, олигархия, мафия, комисари на подмяната, обръчи от фирми…

От другата страна на „оста на злото”, са онези, които са сочени, че „крепят властта“. Те също използват опорни точки:

приватизация, Вашингтон, НПО, донори, бунтът на ситите, шпицкоманда, експертите на прехода, костовисти, типинг-пойнт, соросоиди, либерал-фашисти, окупатори, задкулисие, нов морал, олигархия, мафия…

Списъците са незавършени. 

Но очертават предсказуеми силуети. Нека да е ясно, че написаното тук не разделя на добри и лоши – да се приема като очерк, па макар и отчасти манипулативен.

Често идва момент, когато „опорните точки” се превръщат в система от вярвания и отстояния на различието. И всеки клавиш изстрелва по един „магически куршум” в съзнанието на четящия – опора за всяка пропаганда.  

Вашият коментар

Filed under Публикации

Назовете най-сетне поименно мафията и олигархията

Тази година се наместиха удобно две думи в гражданската и политическа реч: мафия и олигархия. Мазно, лепкаво значение за управление на задкулисието, облагодетелстване на кръгове, симбиоза на медии-власт-политика, институционализиране на престъпността… За съжаление обаче това са само послания, които хвърчат от уста на уста подобно на „фехтовка с вятъра“. Намеренията са едно, действията – друго. Въпросът „Кой предложи Пеевски“ е фундамент, но вече не е актуален. Въпросът е кой първи ще започне да говори с имена и факти.

Замерянето с обвинения между политици и обществени фигури, замесени в кризата на управлението, в която е затънала България, вече започва да се превръща в сериал с очакван край. Уморително представление, в което всички знаем кой нарича себе си „добър“ и кои са лошите. Противоборството между две медийни групировки дори роди симпатичния етикет за „по-добрия олигарх“.

Един банкер и един финансист разменят заклинания за морал, а двамата заедно са се превърнали в „мезе“ при всеки лют спор по темата за това кой управлява България. За съжаление ролята на „тъпото копеле“ остава за безпомощния зрител на тази престрелка за това кой е олигарх, кой е мафиот, кой се облагодетелства от държавни пари, назначава, натиска конституционалисти.

Интересен феномен е как темата за олигархията

навлиза в речника на политиците. През март 2009 г. лидерът на БСП Сергей Станишев казва в интервю: „Олигархия в България, в смисъла на власт, основана на бизнес, която се слива с държавната и която определя държавната политика, в този смисъл няма. Има богати хора, които се стремят да оказват влияние, но това влияние не е по никакъв начин по-голямо от много други европейски страни, това не е мое мнение, това е мнение на един много високопоставен представител на ЕК, което той сподели с мен.“

В последните месеци Сергей Станишев започна да очертава два кръга – и двата подплатени от корпоративно тяло, защитавано от ариергарда на медийни групировки. Темата за олигархията и мафията обаче започва да прилича на онзи виц за НЛО – всички са чували за него, но никой не го е виждал. Но тези два феномена се свързват с какви ли не сфери.

Политологът Огнян Минчев обяви през май, че „интернет интелигенцията се превърна в неочакван съюзник на олигархичното задкулисие в осъществяването на практическото оперативно мероприятие за отстраняването на ГЕРБ от власт“. Председателят на парламента Михаил Миков обвърза протестите с „енергийната мафия“. Бойко Борисов обяви: „Страната се управлява от олигархична клика, задкулисно, без Орешарски да разбира за какво става въпрос.“ Лютви Местан се разграничи: „Нямам самочувствието на човек, който нито да представлява, нито да е обвързан с олигархични кръгове.“

Президентът Росен Плевнелиев (той самият е обвинен от политическите си опоненти, че е ограден от олигархичен кръг) обобщи: „Да, в България има олигарси.“ Според него „една малка група от хора, която се е концентрирала чрез изграждане на връзки от зависимости – политико-икономически, медийни, и по този начин тя цели само едно – забогатяване за сметка на обществения ресурс“.

Да ви прави впечатление, че никой не посочва имена, фирми, корпорации? Споменават се предъвквани лица, които задкулисието явно бута напред, включително и успелия 33-годишен политик (самоопределението е на г-н Пеевски), заради когото пружината на протеста отново беше навита с нова сила.

Гражданите имат очаквания към политиците и администрацията да започнат да им решават проблемите, а не да участват в кабаретни постановки. От поне три години насам недоволството срещу мобилни оператори, петролни компании, електроразпределителни дружества и сметките за ток, тихото недоволство срещу работодатели, превърнали своите служители в крепостни, всички тези индикатори са показател за надигащото се напрежение в обществото. Трябва да си или безчувствен тип, или късоглед политик, за да не забележиш това тектонично разместване на социалните пластове в обществото.

Всички лица, които вземат решения в държавата,

предпочитат да говорят за всичко, което касае личността им, но не и да се заемат с актуалните обществени проблеми. Превърнаха политиката в „лаладжийско занимание“. Известно е, че има фирми, които се облагодетелстват от обществените поръчки. Държавните пари се раздават на близки до властта бизнесмени, но никой не иска да поеме отговорността и да разплете този възел, който задушава малкия и средния бизнес, подяжда семейния бюджет.

Смущаващо е мълчанието на главния прокурор, който доскоро с охота демонстрираше презентаторски умения. Оказва се, че е словоохотлив само по угодни нему теми. Прокуратурата, Народното събрание, всички разследващи и регулаторни органи, дори и институцията на президента разполагат с достатъчно инструменти, за да започнат да разбиват кръговете, в които са се затворили т.нар. олигархия и мафия. Ще бъде жалко, ако тази важна тема се окаже като предупреждението на Местан: „Разговорът за Делян Пеевски не е в полза на ГЕРБ“. Ще станем ли свидетели на ефекта на петела, който пръв буди селото? И ще се намери ли кой да изкукурига първи имената и фактите за мафията и олигархията в България?

Писано за в. Сега.

Вашият коментар

Filed under Публикации

Ако сега няма лидери, да ги създадем за в бъдеще

Кадровият потенциал в политиката до толкова се изчерпа, че заприлича на постен телешки бульон. Лидери започнаха да се самопроизвеждат, партиите са се превърнали в кръжоци за беседи от типа „що е ляво и дясно“, корпоративни организации за власт и финансови операции или дори политически секти. Но това е процес, а не просто състояние на политическото.

В момента управленските практики в българската политика много приличат на описанието на Платон в „Държавата“ за способностите, които трябва да притежава умелият лидер: „Моряците величаят и наричат опитен моряк и умел да управлява кораб само този, който е способен да заграби властта със сила или пък да убеди капитана; а този, който не е такъв, те го ругаят и наричат негоден за нищо… Те са убедени, че за управлението на кораб не са необходими нито умения, нито опитност, нито някакво специално знание на мореплавателното изкуство…“

От години уродливи практики на лица от обществено-политическия живот насилват политическото, като го изкривяват в среда без морал, доминираща некомпетентност и лицемерие.

„Изкуството на възможното“ достигна дотам, че несъвместими по възгледите си партии се събират в съюзи на реваншизма в стремежа си да проникнат в Меката на българската демокрация – Народното събрание. Някои пък настояват, че са държавници, и се събират в „коалиция на националния интерес“. Вярно, целта на всяка партия е да спечели властта, за да успее да реализира идеи и програми, но

въпросът е на каква цена

Един патриотар, който от години играе на „скачени съдове“ с партията на „правата и свободите“, днес гласува общи позиции и решения с доскорошния си враг, сочен от самия него за ислямист и бивш поробител. Същият националист до неотдавна наричаше кабинета на Сергей Станишев „коалиция на крадливи свине“. После подкрепи кабинет на ГЕРБ, което не му попречи да обяви Борисов за „мафиот“, а днес спасява държавата от кабинет на ДПС, подкрепяйки го.

На една маса можете да видите и „червената кукувица“ (по Иван Костов), и „кебапчийските котараци“ (етикет за напусналите ДСБ крон-принцове). Върли антикомунисти, редом с разкаяли се агенти на ДС…

Е, кой би се занимавал с такива,
ако не притежава дебела кожа и „бели петна“ в паметта?

Тази политическа мърлявщина обслужва идеално тези, които са седнали на политическия стол и го държат здраво. Приказките за „мръсната политика“ само пазят статуквото.

В този смисъл – доколко е възможно неопетнени, чисти души да влязат в политиката, където трябва да имаш други качества, за да си конкурентен в среда на „кобни дела“ (по Макбет)? Както пише и Платон: „При това положение ти не смяташ ли, че моряците ще нарекат запяч по звездите, високопарен бърборко и безполезен човек тъкмо онзи, който в действителност е способен да управлява кораб.“

Тези дни видни лица на българската левица обявиха, че започват създаването на мрежа от дискусионни клубове, които ще търсят млади, можещи, успели българи, за да ги включат в управлението на държавата. Инициатор е президентът Георги Първанов, подкрепян от бивши министри в кабинета „Станишев“ – Румен Петков и Асен Гагаузов. Там е и Татяна Дончева. Тези хора имат амбицията да бъдат новите кадровици вляво. Но нямат намерение да отстъпват „лидерството“.

До момента нито един партиен лидер не се е надскочил

и не е посочил свой наследник, който да е по-умен и по-можещ. Политическата ни практика показва, че партийните функционери мислят в калъпи и произвеждат свои подобия, харесват такива, които действат и разсъждават като тях самите. Тече самовъзпроизводство.

Преди няколко години един български политик се оплака от „лошия материал“. И донякъде има основания, поне що се отнася до политическата култура на българския избирател, който все търси спасение в обещанията за „бързи пари“ и щастие „тук и сега“ от политици с народняшко мислене.

Продължава да бъде актуален въпросът защо гражданските усилия (протести, шествия, демонстрации) за корекция на политически решения или натиск върху властта не успяват да изведат компетентни политически лидери. Такива, които не само да събират „лайкове“ в социалните мрежи, но и

да предлагат решения на проблемите, заради които хиляди протестират

Едно възможно решение за кризата в политическото е да се помисли за гражданското и политическото ограмотяване на младите поколения. По-голямата част от журналистиката е изпаднала в тотален колапс (това е друга, отделна тема, която също трябва да бъде поставена в центъра на публични обсъждания) и за момента на нея не може да се разчита като морален ориентир.

Необходимо е въвеждане на гражданско образование в училище – в горните класове, където завършващите ще знаят как функционира парламентарната демокрация, разделението на властите, какви са функциите на медиите в обществото, кой кой е в медийната среда (включително и отношенията между медии, бизнес и политика).

В „Държавата“ Платон пише, че „за истинския капитан на кораб е необходимо да разпознава годишните времена и дните, небето и звездите, ветровете и да знае всичко, което е свързано с корабоплаването“.

В ситуация на хронична социална криза, когато водачите не успяват да разпознаят проблемите на обществото, не създават възможности, бъдещето за тях е свито в боричкане за власт и мръснишки игри с опонента, влизат в политиката заради тесни интереси, то тогава има едно възможно решение – „сменете лидерите, сменете посоката“. Ако днес няма лидери, то те могат да бъдат отгледани…

Писано за в. Сега

Вашият коментар

Filed under Публикации