Задушливата прегръдка на плаващото мнозинство

„Вие така ли виждате този въпрос – под формата на търговийка?“
Борислав Борисов, председател на парламентарната група на АБВ, (24.02.2015 г.)

„Сделка няма да има. Ние имаме принципна и последователна позиция, която на този етап не виждам какво може да я промени. Може да я променят само аргументи по същество, управленски аргументи. Не ни притесняват заплахите за нови избори.“
Георги Първанов, председател на АБВ, (24.02.2015 г.)

„Мен не ме е страх от бюджетен дефицит, ако е свързан с разходи за инвестиционно проектиране и разходи за икономически растеж. Страх ме е от разходи, които ще потънат в пясъка, без да има икономически растеж и подобряване на живота на гражданите. Условията, които поставихме дотук, получиха удовлетворителен отговор“.
Борислав Борисов, 25.02.2015 г.

„Парламентарната ни група, може би заради лошата комуникация между нас, е решила в 12 без пет да подкрепи дълга. Това е станало въпреки мен. Оценявам това гласуване на парламентарната ни група като сериозна политическа грешка.“
Георги Първанов, 26.02.2015 г.

Заявената оставка на лидера на АБВ Георги Първанов ще има различни прочити. Може да е ход на оправдаване на политическата сделка – нещо като „публичен катарзис“ – групата гласува в подкрепа, а лидерът влиза в ролята на принципен и предсказуем. В този случай намерението за оставка ще премине под сюжета на „умиване на очите“, един вот на доверие с предизвестен край.

Но е възможно Георги Първанов да осъзнава, че е загубил контрол върху депутатите на АБВ. Тогава заявената оставка се превръща в едно възпитателно решение, с което да дръпне юздите на парламентарната група. Но и на вицепремиера на партията – Ивайло Калфин, който в сряда имаше ключова роля за обрата – даде знак, че ако не бъде гласувана ратификацията на дълга, ще освободи поста.

В пленарна зала Калфин заяви, че при начина, по който се води дебатът за ратификацията на договора с банките, поставя въпроса доколко самият той може да бъда ефективен към правителството. Поставил същият въпрос и към премиера Бойко Борисов. Но и да не забравяме, че ако не беше Първанов, Ивайло Калфин никога нямаше да напусне БСП, т.е. той никога не би направил нищо без знанието на лидера си.

От тук притесненията на Първанов, ако има такива, може да стигнат и по-далеч – в осъзнаването, че Борисов е овладял контрола върху парламентарната група на АБВ и дори има влияние върху вицепремиера им. Заместник-председателят на групата на АБВ в парламента – Кирил Цочев, изрази изненада от хода на Първанов: „Ние не сме предатели. В АБВ сме хора с разум и сме за стабилно управление“.

Макиевелисткият прочит на формулата на „плаващите мнозинства“ предполага
Бойко Борисов да създава скрити влияния

в парламентарните групи. Тази формула се утвърждава като основен механизъм на ГЕРБ да управлява в условието на парламентарно малцинство. Видяхме как спорната реформа в пенсионната система обедини ГЕРБ с ДПС. Движението на Доган „изненадващо“ гласува подкрепа и за ратифицирането на дълга от 16 млрд. лв. „Отлюспените“ депутати на „Български демократичен център“ също често гласуват за управляващото мнозинство. Цветан Цветанов пък им благодари.

Стратегическите ходове на плаващото мнозинство показват, че ГЕРБ нямат нужда дори от подкрепата на формации като Патриотичния фронт, които участват с „подписи“ в управлението. Борисов даде знак, че винаги може да намери подкрепа, ако му е нужна. Появата на конгреса на движението на Татяна Дончева едва ли е случайна. Георги Първанов си позволи ревност с думите: „Като се харесват, да се целуват, да се вземат“.

Ходът с „оставката“ на лидера на АБВ показа и
лицемерния компромис в управленската коалиция

Създаде условие за появата на мазни петна. „Оставката на Георги Първанов е най-хубавата новина. Пада ми голямо гайле от душата. Работата ми с Георги Първанов бе голям компромис от моя страна. Много ми е било трудно да обяснявам на хората като ме питат: „Радане, какво правиш с Гоце?“, заяви съпредседателят на Реформаторския блок Радан Кънев. Умишлено обаче Кънев отбягва коментарите за общите действия с ДПС. По време на гласуването на дълга Кънев дори благодари на движението за подкрепата. Подкрепа, която реформаторите получиха и за „реформиране“ на съдебната система.

Стратегията беше внесена от правосъдния министър Христо Иванов (излъчен от РБ) и приетата от внушително парламентарно мнозинство, в което участва и БСП и ДПС. Абсурдът отива още по-далеч, когато се припомни, че Реформаторският блок обявява ДПС и депутата Делян Пеевски за „октопода“, който е овладял съдебната власт. Движението на Доган „спаси“ ГЕРБ и Реформаторския блок в запазването на плоския данък през ноември 2014 г. Все ключови гласувания.

Управлението на „плаващото мнозинство“ се очертава като смъртоносна прегръдка на Бойко Борисов. Реформаторският блок ще се гъне във все по-неудобни обяснения за компромисите, които прави, за да участва във властта. Местните избори ще засилят противоборството между формациите в блока – тази надпревара обслужва идеално властелина „вдясно“ – ГЕРБ. ДПС не изненадаха с формулата си – „дори и в опозиция, винаги с властта“.

Така че ходът с оставката на Георги Първанов може само да вдигне рейтинга му. Но това, което е по-важно: Бойко Борисов показа на всички, че няма незаменими партньори.

Текстът е писан за в. Сега. 

Реклама

Искащите „нов морал” политици – да започнат от себе си

Фотограф: Анелия Николова, dnevnik.bg

Българският политически светоглед все повече намира оправдания в максимата: „Политиката е изкуство на възможното”. Едно нескопосано извинение, което се „преживява” от различни партийни функционери, които хем се опитват да се разграничат един от друг, хем и не искат да изгорят всички мостове за похода към властта. Политиката на „отворените врати” обаче ражда големи чудовища – непредвидими коалиции на „националното единство”, които се превръщат в съюзи с размита отговорност.

„След изборите ще видим” – отговори преди дни лидерът на „България на гражданите” Меглена Кунева на въпроса дали Реформаторският блок би се коалирал с ГЕРБ. Добре де, ако извънпарламентарната опозиция говори за „нов морал” и нови правила в политиката, не е ли редно първи да даде пример? Някои ще кажат, че

коалиционното управление е чудесен модел в търсенето на „обществен консенсус”

 Да, сама по себе си демокрацията е управление, в което се търсят успешни „моделите на съгласие”. Когато се постига взаимно разбиране между различните групи в обществото, когато мнозинството и малцинството намират език за постигане общи цели.

Това е валидно, особено в ситуации на силна атомизация, социално парцелиране, когато разстоянията между отделните групи са толкова видими: „бедни-богати”, „образовани-необразовани”, „работещи-безработни”, „млади-стари”…

Политическата криза в България може да се обясни чрез този неработещ „модел на съгласие”, за който говоря. Припомням един изтъркан пример.

Егоцентричната патология

на най-голямата парламентарната група в 42-рото Народно събрание създаде прецедент. Партия ГЕРБ, която безспорно спечели извънредните избори (вкара най-много депутати в парламента) не успя да формира управляващо мнозинство, а се превърна в опозиционно мнозинство.

Невъзможността на партийния елит да генерира широка обществена подкрепа обрича българския политически живот на коалициионно управление. В момента се наблюдава едно „съшиване” на нови „политически завивки”, които ще топлят тялото на властта. Най-голямата парламентарна група не успя да сформира кабинет.

Управляващите са оформили коалиция на

нелогичното политическо съжителство

на национал-патриотизъм, социал-капитализъм и етнически-корпоративизъм. Извънпарламентарната опозиция най-накрая реши да слепи парченцата на домашната посуда, потрошена от вътрешно-семейни драми на автентичната десница (получава се керамика с причудливо смесване с бивши министри на кабинета „Станишев”, сиви кардинали от движението на Доган).

За някои политически формирования, окрилени от протесните нагласи в обществото, разочарованието и омерзение към настоящето управление е толкова силно, че „произвеждат” очаквания за „нов курс”, „нов морал”, възвишение на ценностите в политическото управление. Редно е обаче, стремящата се към властта опозиция, чрез свикване на предсрочен вот, да заяви още от днес с кой и как ще си сътрудничи в един бъдещ кабинет.

В този смисъл Реформаторският блок да си каже –

дали иска сам да влезе в парламента; дали иска да управлява самостоятелно, а ако не събере достатъчно мнозинство, с коя друга политическа формация би се коалирал? Изглежда, че мятаме тигана без да знаем какво ще пържим в него, но когато говорим за „нов морал” трябва да започнем от себе си.

Каква е позицията на Реформаторския блок към управлението на ГЕРБ, което първите две години беше подкрепяно от сестринските партии в Европейската народна партия. Формацията на Иван Костов не само, че валсуваше по десняшки в парламента, но излъчи, макар и „разграничено” заместник-министри в кабинета „Борисов, а някои станаха и дипломати.

Като се говори за „нов морал”

да направим равносметка за самите себе си

Ако ГЕРБ са готови да оттеглят политици със спорна репутация, то реформаторите от кого ще се лишат? Каква им е саморефлексията за еврокомисаря, излъчен от кабинета „Станишев”, за министъра, който „разваляше седенки” със бившия си колега, сега премиер, за „старите муцуни”, свързани с кабинета „Костов”.

Страната се намира в среда на натрапчиво усещане за изборна кампания.

Ако има настойчиви искания за избори „тук и сега”, то не е ли редно да покажеш алтернативата на „управлението на задкулисието”. Кой ще води листите на реформаторите – това е въпрос, който засяга не само парламентарните, но и сигурните за май 2014 г. избори за европейски парламент.

Ако протестиращите искат „нов морал” в политиката и погледът им е устремен към сегашната власт, то нека поне опозицията да изпълни очакванията на площада. И да го направи сега.

Настоящото поведение на всички активни участници в политическия живот показва противоречиво „искрено двуличие”, което ще доведе страната до „избори до дупка”, до пълно омаломощение. И ако някои си мислят, че това е процес на очистване – жестоко се лъжат. В тази игра ще спечели този, които има най-много пари и може да носи на бой.

Протестът излезе от пиар контрола на властта

Източник – bul.bg

Ситуацията беше отиграна отново майсторски. Часове след най-масовите протести от 16 години насам, медиен сателит на властта съобщава, че столът на Симеон Дянков се клати. Малко след това правителствената информационна служба съобщава: премиерът Бойко Борисов поиска оставката на вицепремиера и финансов министър. Мотивите не ни интересуват – те никога в управлението на ГЕРБ не са имали значение.

Опитът властта да насочи обществения гняв като персонализира проблемите, се оказа сериозна грешка. Защото оставката на Симеон Дянков се връща като бумерангов ефект срещу управляващите. Тази оставка трансформира икономическата криза в политическа. Оттук насетне ще се развива спиралата на протести, гражданско неподчинение и сблъсъци с органите на реда.

Тезата ми не защитава финансовия министър. Мнозина от протестиращите хиляди граждани са вътрешното удовлетворени, че са успели да изгонят министъра, който отговаря за разпределението на парите в държавата и е сочен за виновник за всяка нова дупка в колана. Уволнението на Дянков не решава проблемите. Тази рокада обаче няма да повиши доходите, няма да разкрие нови работни места. А и за тези години всички разбраха, че в кабинета „Борисов” последната дума е на Борисов.

Равносметката за управлението на ГЕРБ показва, че властта се огъва под натиска на протеста. Това е последно усилие на гражданите да се противопоставят на лобистки и олигархични законодателни промени или правителствени решения, на беззаконието, на корупцията. Нагледахме се на всякакви случаи: либерализирането на режима на генно-модифицирани организми (ГМО), добива на шистов газ, търговското споразумение АСТА, скандалните поправки в Закона за горите, законите за лова, нотариусите, обществените поръчки в земеделското министерство за „Фейсбук” и „Туитър”…

Постепенно протестите от сферата на екологията преминаха в социалната сфера – и първият залп прозвуча с недоволството срещу високите цени на горивата през лятото на 2011 г. Това беше важно и сериозно предупреждение, което властта не отчете и не успя да разреши. Замаза проблема с дълги и обтекаеми проверки. Днес се протестира заради цената на тока и отоплението, но първопричината са ниските доходи и безработица. И отново има проверки в ЕРП-та, ДКЕВР, НЕК, БЕХ…

Патологичната самовлюбеност на властта я прави хронично зависима от това да бъде харесвана, да й се правят курбани, да й се плетат пуловери, трубадури да я споменават в стихове и песни, други да я увековечат в картини или на капаците на автомобилите си. За първи път протестиращите успяваха лично, на четири очи, в кабинета на министър-председателя, да представят своите искания. СМС-сът се използваше като средство за натиск. Почти всеки гражданин можеше да изпрати лично съобщение на премиера.

Рейтингът и социологията се превърнаха в основен метроном за правене на политика. Недоволството на улицата взимаше постовете на министри (Сергей Игнатов) и висши чиновници (Ангел Семерджиев). Властта неусетно стана зависима от протестната динамика, която насочваше управлението към решения. Това се изроди в страстно танго, в което премиерската персона се изявяваше винаги като „добрия цар”, който отсъжда в полза на народа. „Кой друг премиер с лекота се разделя и уволнява министри”, питаха симпатизиращи активисти. И се радваха, когато с един замах и категоричност премиерската дума маха поредния провинил се висш чиновник. Тази решителност трупаше активи за управляващите.

За три години и половина протестът се превърна в част от градската културна среда. Не става въпрос само за столицата, но и за Варна, където кампанията за спасяването на Морската градина от застрояване отново изправи гражданите срещу олигархията. Протестите самозаразяват недоволните, които все повече намират смелост да се включат в протестната вълна.

И все пак властта не успя да се справи с проблемите, защото ги решаваше „на ужким”, за пред камерите. Миньори палиха свещи и свещеносричаха името на премиера – докато не осъзнаха, че пак няма да имат пари. ГЕРБ приеха исканията на еколозите в Закона за горите, но в същото време организират протести в Банско и Разлог срещу същите гласувани от тях самите промени. Гражданите протестираха през лятото на 2011 г. заради високите цени на горивата и ниските доходи, но действащи политики в тази сфера не се предприеха. ГЕРБ обещаха високи доходи, но си останаха само с това.

Над сто хиляди души протестираха на 17 февруари в цялата страна. Не позволиха на нито една политическа да обязди недоволството им. Във вторник премиерът застана на една маса с жена, която беше посочена от него самия като представител на протестиращите. ГЕРБ яхна протеста чрез стратегията на приобщаване – създаде впечатление, че активистите постигат своето, но властовите позиции на управляващите останаха реално непроменени.

Властта управляваше с помощта на протестите повече от три години. Успяваше да изтръгне рейтинг и от тях. За първи път показа безпомощност. Протестиращите свалиха ГЕРБ от власт. Чак сега забелязах, че съм писал в минало време. Тази страница вече е затворена…

Стратегия на приобщаване

Във вторник (19 февруари) премиерът Бойко Борисов даде пресконференция заедно с Даниела Пеловска. Изявата е ден след масовите протести на хиляди българи, които поискаха по-добър живот, високи доходи, работа, а някои – и оставката на правителството на ГЕРБ. Пеловска беше представена от Борисов като  говорител на протестиращите. Той обаче не спомена за връзките й с ГЕРБ.

Позицията на един човек не е съизмерима с постовете на децата му, заяви Даниела Пеловска в отговор на въпрос за това, че дъщеря й арх. Павлета Пеловска е назначена от ГЕРБ за зам.-кмет на столичния район „Изгрев“, а синът – Васил Руменов Пеловски, след спечелен конкурс, през 2010 г. е назначен като юрисконсулт в Столична община.

Нарича се стратегия на приобщаване…

Това е инструментариум, който използват доминиращи институции или организации с цел да се неутрализират граждански активисти, които заплашват да нарушат позициите на властовите авторитети.

Стратегията възприема различни форми. По същество по-силните организации (институции/бизнес организации) за определена кампания – конфликт или проблем, са готови да споделят, да „дадат под наем, на концесия” част от своите власт и правомощия на по-малката група (гражданското движение) за осъществяване на целите на активистката група.

Ефектът от това създава убедителното впечатление, че активистите постигат своето или малка/временна победа в конфликта, но поведението на доминиращата, голяма организация, реално остава непроменено.