Tag Archives: цензура

Купуването и ползването на тролове ще стане престъпление?

Има нещо смущаващо винаги, когато се прави опит за налагане на ограничения върху изразяването и размяната на информация в интернет, осмисляно като „последната крепост“ на свободата. Вярно, че специални служби и информационни гиганти като Google, Yahoo, Facebook „жънат“ лични данни.

Когато обаче политици, които използват интернет пространството за „замъгляване“ на обществени настроения, решат да слагат ред във виртуалното пространство, идва в повече. Особено когато това се представи като „наболял за обществото проблем“. Става въпрос за „интернет троловете“.

Депутатът на Реформаторския блок – Антони Тренчев, предлага „регламентиране на негативните интернет практики“. 28-годишният народен представител, който все пак е учил право на Запад, поиска правила, които да регулират дейността на „интернет троловете“.

„Има нужда от правила, както във всеки аспект от публичния живот. Едно е да се насърчават хората да изразят политическите си позиции, съвсем друго е партийното анонимно „тролене“, което създава лъжливи внушения чрез фалшиви профили, служи си с клевети и обиди“, обясни Тренчев.

Той разви тезата си: на интернет троловете се плаща в брой,

често без договори, върху тези пари не се плащат данъци и това е укриване на доходи, към което обществото не трябва да е безразлично. Припомни, че БСП са признавали, че ползват тролове, които правели внушения, отправяли клевети и публично обиждали. Антони Тренчев категорично обяви, че „Движение България на гражданите“, чийто член е, никога не е ползвало такива услуги.

Никъде обаче не спомена, че коалиционните им партньори ДСБ бяха принудени да признаят, че са плащали за „коментари в интернет“ още от 2011 г. Лидерът на формацията Радан Кънев разказа в началото на миналата година, че договорът на партията с фирма за управление на онлайн репутация бил деклариран пред Сметната палата и дори са платени данъци за услугата.

Тренчев премълча и за троловете на ГЕРБ. Но да приемем за чиста монета твърденията на управляващата партия, че не е плащала за такива услуги. „Доколкото ни е известно, интернет троловете са хора, на които се плаща за определени коментари в мрежата, от ГЕРБ категорично и под никаква форма не сме плащали за подобни услуги“, коментираха от партията на Бойко Борисов поредните разкрития по тази тема.

Политическите напъни за ограничаване на интернет троловете може да създадат опасни практики. Не е ясно кой ще определя кой е „трол“ и какво включва тази дейност. Изобщо овластените политици са склонни на политическа репресия над противниците си, могат да се превърнат и в цензори по неудобни за тях самите теми.

Вярно е, че голямата част от потребителите в новинарските форуми, където обикновено „тролят троловете“, са анонимни. Там най-често звучат обиди и клевети, в които се смесват истини с полуистини. Но и не трябва да се забравя, че анонимността дава възможност да се казват неща, които с истинското си име някой потребител не би казал. Създаването на регламенти, описани в закон или друг нормативен документ, би развързал ръцете на прокурори или на „милиционери с мишки“ да атакуват неудобни медии.

Да, троленето има силата да изкривява дискусиите в новинарските форуми

Да пренарежда листата с „най-важни“ и „най-четени“ новини. Да атакува персонажи в журналистическите истории. Тези практики обаче са проблем не на правнонормативни рамки, а на воденето на обществени дебати и дискусии и на администриране на съответните сайтове. Особено в изборно време. Троловете са просто инструмент на „мръсната пропаганда“. В нея са ангажирани най-често онези активисти, които лепят плакатите на кандидатските листи.

Активностите на „анонимните потребители“ са част и от т.нар. „хибридна война“, в която информационната пропаганда е водеща, и има глобална практика. Защо обаче депутатите, вместо да искат регламентацията на интернет троленето, да не предложат публичност на собствеността на стотиците интернет сайтове. Но и това ще се окаже неработещо у нас. То е като със Закона за печатните издания и публикуването всяка година кой е действителният собственик на съответния вестник. Е, и?

Иначе тези сайтове често действат като „отровни гъби“ – никнат в смутни времена, както избори например. Създават интриги, разпространяват слухове и полуистини. На тях често се позовават печатни и електронни медии и на практика им служат за „извинение“ в раздухването на политически скандали и интриги. Партиите да се откажат да ползват тролове е като да се откажат на практика да купуват гласове. Отвратително, но е факт.

Необходимо е и да се прави разлика между видовете злоупотреба във форуми и потребителски коментари. Едното е преднамерено, част от комуникационната стратегия на партийни централи и компании. Напоследък много пиар агенции използват техниките на онлайн комуникацията, като създават специални страници в социалните мрежи, ангажират сътрудници, които да пишат под новини и публикации по време на избори. Партийни централи спускат „опорни точки“.

Вени Марковски, „интернет пионер“, дефинира троловете като „хора, които влизат в някаква дискусия и пускат коментари с единствената цел да нарушат нормалния разговор. Понякога изглежда така, сякаш единствената им цел да изкарат от кожата всички останали участници в разговора. Троловете лъжат, преувеличават и обиждат – само и само да получат насреща някаква реакция.“

През септември 2014 г. специализираният научен сайт „Психологията днес“ публикува изследване, в което се казва, че интернет троловете са „нарцистични, психопати и садисти“. Там д-р Дженифър Голбек пише, че те чувстват садистично удоволствие от нараняването на другите. Това са практики в полето на персоналната патология.

Как ли Антони Тренчев смята да „регулира“ личната патология в интернет? Но той изглежда е привърженик на екзотичните идеи. Беше концентрирал предизборната си кампания около предложението всички политици да минат на детектор на лъжата. Толкова абсурдно като хрумване за все пак образован човек, че чак подозрително дали не е замислял бизнес с полиграфи.

Защо политиците не помислят повече за гражданското образование в училище? Не регламентирането на действията на интернет троловете е проблем, а неумението политиците да водят дебати помежду си, изобщо политическата и обществена култура на гражданите. Разумният трудно се подвежда.

Писано за в. Сега.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Публикации

Автоцензурата – усещане за сигурност в непредвидима среда

Автоцензурата е част от проблемния репертоар на журналистическата етика. Но и често е пренебрегвана като елемент без особена тежест върху общата картина, за разлика от фундаментални теми като: свобода на словото, език на омразата, конфликт на интереси, право да бъдеш информиран, обективност… Автоцензурата (self-censorship) обаче притежава свои особености, нюанси и различни проявления, които не са свързани единствено с „журналистиката на дълга” (деонтологията), но и с особеностите на лични усещания, медийна (организационна) и социална среда.

Автоцензурата се различава от традиционните разбирания за цензура с това, че е проява на отделния журналист, който сам си налага ограничения в професионалната практика. Ако общите разбирания за цензурата в журналистиката и свободата на словото я определят като предварително ясни забрани по една или друга тема, то автоцензурата е форма на самоограничения (смълчаване), които се прилагат в лични, интимни журналистически практики.

През 2000 г. задълбочено проучване на американския авторитетен институт Pew Research показва, че 40% от анкетираните журналисти са обект на натиск от страна на рекламодателите. Те оформят своите журналистически материали според интересите на компаниите .

В скорошен доклад на Мрежата по журналистическа етика (Ethical Journalism Network) се казва, че водещите медии в Турция все по-често си налагат „приятелско отношение” към политиците и бизнес връзките в страната. А в страни като Китай, Иран, Северна Корея, Мексико, Филипините, Пакистан, критичната журналистика е преследвана и дори често обект на покушение. Това принуждава работещите в медиите да си самоналагат ограничения и да пропускат отразяването на важни за обществото проблеми.

Самоналагането на ограничения е свързано и с прилагана „индиректна цензура” от страна на политически, институционални, бизнес или други властови авторитети. Според доклад на Център за международна медийна подкрепа (CIMA) и Световната асоциация на вестниците и издателите (WAN-IFRA) индиректната цензура (soft censorship) се изразавява в „награждаване” на медии, които отразяват положително държавната или корпоративна политика и „наказване” на тези, които я критикуват. Властта решава дали да „поощри”, да приложи ограничения при финансиране и разпределение на рекламни бюджети или държавното субсидиране. Тази форма на индиректна цензура създава масова автоцензура.

През 2013 г. Асоциацията на европейските журналисти – България, провежда онлайн допитване за свободата на словото, в която участват чрез имената си, а и анонимно, 169 журналисти. Изследването описва „култура на натиска” в българските медии, индиректни и директни намеси. Най-често срещаният тип натиск, според журналистите ( близо 70%) е индиректният натиск отвън, упражняван от работодатели и собственици, услужливо защитаващи интересите на приближени до тях политически и икономически субекти.

В условията на различни ситуации могат да бъдат видени характерите на различни прояви на автоцензура:

лична (егоцентрична);

на груповия натиск („стадна журналистика”);

на редакционната политика.

Лична автоцензура

Понякога, в професионалното поле, личната автоцензура е предопределена от индивидуалните социално-психологически качества, култура и възприятия за света. Поведение „в сянка”; страх от некомпетентност – да не напишем нещо, което „да ни изложи”; „copy-paste” журналистика на събитийното възпроизводство, без въображение…

Автоцензурата в медиите може да бъде резултат от фактори във външната среда. Тогава се формират послушници на компромиса, възпитавани от малки да мълчат.

 Личната автоцензура – като самоограничение

Възпирането при отразяване на теми, свързани с жестокости, насилие, усилване на страхове, са най-ценни за аудиторията професионални прояви на личната автоцензура. Тогава песроналната отговорност на журналиста – „да мисли за своятата публика”, действа като „предпазен принцип”, който ограничава подборности за случилото се, независимо, че информацията може да породи обществен интерес. Личната автоцензура е силна в своята емпатична природа – журналистът се поставя на мястото на слушателя, зрителя, читателя. И тогава, когато отоговорностт му се бори с рейтинга на интересното, скандалното.

Персоналната оценка на журналиста да разграничава любопитното от обществено значимото е резултат не само от натрупвания в полето на професионалния опит, но и изковани във времето общочовешки качества. Смълчаването на подробности за жертви на престъпление е не само препоръка из нормите на етичния кодекс, но и отговорно самоограничение пред публиката.

Автоцензура на „стадото”

Груповият натиск на професионалната среда може да окаже силни влияния за формиране на автоцензура. Редакцията като организация налага натиск на общността (мнозинството) за конформно поведение и страхове от изолация. Доминирането на мнения в редакцията може да заглуши различни гледни точки по чувствителни теми в областта на политиката, религията, етнически и сексуални различия. „Цеховите схизми” в журналистическите среди превръщат автоцензурата в защитно поведение. То предпазва да не бъдеш осъден от „мнозинството на деня”, което често променя своя състав.

 „Да се харесаш на колегите” е силен ориентир за формиране на „стадна журналистика” особени при взаимно, „ресорно” обсъждане на важните акценти от едно или друго събитие. В този момент – да се приеме от всички присъстващи журналисти, кое е най-важното от събитието, силно подадливи на внушения са младите, неуверени в себе си репортери. Защото те се борят за легитимност и искат да бъдат приети в професионалната общност. В някои редакции младите журналисти се „дресират за поръчки” и не развиват самостоятелно критично мислене.

Младите и новопостъпилите репортери са подложени на значително повече натиск, отколкото колегите им с по-дълъг стаж в дадена медия, се казва и в проучването на АЕЖ за свободата на словото в България през 2013 г.

Практиките на „взаимното разбиране” в съответния ресор са усилвани и от конкурентния стремеж на редакциите „да не изпуснат новината” – тази, която я има и във всички останали медии. Редовният въпрос по време на планьорка: „Ние това защо го нямаме”, създава медиен шлейф от еднообразни информационни събития.

В резултат, публиката остава безпомощна в представите за света, който дават медиите. Самоограниченията в редакцията се влияят от системния характер и професионалните качества на репортера, оперативните редактори и тези, които формират редакционната политика. Тя продължава да бъде най-силния фактор, който влияе върху формирането на автоцензура.

Редакционната политика –

да следваш наративите на издателя 

Редакционната политика е макро-рамката, която определя границите на поведение на журналиста. Тя е важен ориентир за позволеното и действащите забрани. Формира се от сложни взаимоотношения на собственика на медията, редакторите с „последен глас” в определянето на медийното съдържание. Формира се и от бизнесинтересите на издатели и отношенията му с рекламодатели и политически елит. Не бива да се забравя, че освен в интерес на публиката (обществото), с някои изключения, медиите са и бизнесорганизации, които работят за печалба.

Особено силно влияние на властовите авторитети върху журналистите се усеща в малки общности. В непредставително допитване до журналисти от регионалните медии, проведено в началото на 2014 г. около инициативата Харта 2013, се казва, че регионалните издания в България са изключително зависими от местната власт.

Обявите/рекламите на областната и общинската администрация съставляват около 1/3 от приходите на вестника/телевизията/радиото (а понякога и ½) , няма как да се използва сдържан и овладян тон, въпреки голямото желание да се напишат фактите с истинските им имена. А заплахи срещу журналисти в местните издания има значително повече, отколкото към репортерите в София.

Наративите на издателя имат възпитаваща роля в журналистиката: избягваш да пишеш по теми, за които не знаеш откъде духа вятърът… или предварително се осведомяваш откъде духа. Не цитираш хора, които формално са обявени за „неавторитетни”, но всъщност знаеш, че просто ръководството не е съгласно с тях или не ги харесва (симпатиите, също служат за ориентир). Затова и не предлагаш интервюта с такива хора.

Рефлексите на практиката те учат да реагираш бързо за теми, лица, партии и организации, за които вече знаеш, че трябва да се отразяват. Това е форма на автоцензура с устойчиви граници. Особено, когато журналистът се страхува от това да загуби работата си, да бъде финансово санкциониран.

В условията на междуиздателски войни, в които медии се превръщат в плаформа за „правене на политика”, икономическа и финансова нестабилност, кризи в полето на политическото, самоцензурирането създава усещане за сигурност в непредвидимите обрати. Така обаче автоцензурата крепи статуквото, защото всичко извън това означава промяна.

Писано за Асоциацията на европейските журналисти – България.

Вашият коментар

Filed under Публикации